Джеймс Патерсън - Крос

— Той дори не беше в самостоятелна килия, Сампсън! — обясняваше изумен Хандлър. — Как са могли да се доберат до него? Под носа ни?

Нито аз, нито Сампсън го удостоихме с отговор, докато влизахме в последната килия вдясно. Двама специалисти по отпечатъците работеха по трупа, но това, което видях, ми бе достатъчно. От носа на Джино Джамети стърчеше тънък шиш за лед. По всичко личеше, че с него първо бяха изболи очите му.

— Дявол да го вземе! — прозвуча дълбокият равен глас на Сампсън. — Трябва да е работа на мафията.

Когато на сутринта се прибрах у дома, знаех, че няма да мога да заспя. Но в това нямаше нищо ново, нали? Децата бяха на училище, Нана бе излязла и у дома бе тихо като в гробница.

Нана бе залепила върху хладилника поредната „недомислица“, както ги наричаше — изрезка със заглавие във вестника: „Съдът за малолетни съди жертва в престрелка“. Много забавно, но не бях в настроение за усмивки, дори за сметка на журналистите. Посвирих на пиано на верандата, изпих чаша червено вино, но нищо не ми помогна.

В съзнанието си виждах съвсем ясно лицето на Мария, чувах гласа й. Питах се защо започваме да забравяме и защо след това понякога си спомняме толкова отчетливо хората, които сме изгубили… Изглежда, в мен отново се бяха събудили всички спомени за Мария, за времето, прекарано заедно.

Накрая, около десет и половина, се качих по стълбите в стаята си. Животът ми бе пълен с нощи като тази. На сутринта заспивах сам. И за какво бе всичко това?

Лежах в леглото със затворени очи, сънят бягаше от мен. Откакто излязох от полицейския участък на Четвърта улица, все си мислех за Мария. Върнах се във времето, когато децата бяха малки, в онези добри и трудни години.

Дълго останах да лежа напрегнат и замислен за нея и накрая разбрах нещо, много полезно за настоящето — исках животът ми отново да има смисъл. Съвсем просто, нали? Но дали беше възможно? Дали можех да продължа?

Е, бих могъл . Вече имаше един човек, който ме интересуваше достатъчно, за да променя някои неща. Или отново се самозалъгвах? Накрая се унесох в неспокойна дрямка, без сънища, което не беше чак толкова зле.

Трябваше само да продължа напред и да направя някои разумни промени в живота си. Вече се бях отървал от раздрънканата таратайка на Мария, заменяйки я с новата, лъскава кола, в която щеше да се вози семейството ми. Но защо беше толкова трудно да предприема и други промени? И защо продължавах да се издънвам в опитите си да го сторя?

Предстоеше ми важна среща , повтарях си многократно следващия петък. Затова бях избрал ресторанта „Ню Хейтс“ на Калвърт Стрийт, близо до Удли Парк. „Ню Хейтс“ беше много изискано място. Там щяхме да се срещнем с д-р Кайла Коулс, след като тя приключи работа в девет часа вечерта, което бе рано според нейните стандарти.

Вместо на бара, седнах на запазената предварително маса, защото се боях, че може да я дадат на други клиенти, ако Кайла се забави. Стана точно така — тя се появи с петнадесет минути закъснение.

Но това нямаше значение за мен. Почувствах се щастлив само като я видях. Кайла беше хубава жена, със сияйна усмивка, но което беше много по-важно, обичах да бъдем заедно. Изглежда, винаги имахме какво да си кажем. За разлика от доста двойки, които познавам.

— Леле, колко си точна! — възкликнах шеговито, когато я зърнах да се носи с царствена походка към мен.

Беше с ниски обувки, може би защото беше висока почти метър и осемдесет или просто беше достатъчно практична да не се измъчва на токчета. Казах й, че изглежда великолепно.

— Ти също, Алекс. А и тази гледка . Обичам това място! — усмихна се тя.

Бях помолил да ни дадат маса до прозорците с изглед към Рок Крийк Парк и трябва да призная, че гледката наистина бе великолепна. Кайла бе облечена в бяло копринено сако с бежова блуза, дълги черни панталони и елегантен златист шал, вързан около талията, който падаше на меки гънки.

Поръчахме бутилка „Пино ноар“ и страхотен ордьовър — пастет от козе сирене с черен боб, последван от пъстърва на скара за Кайла и сочна пържола с черен пипер за мен, а за десерт — горчиво-сладки шоколадови пралини. Всичко в ресторанта „Ню Хейтс“ ни се струваше прекрасно — черешовите дървета отпред, цъфнали през есента, интересните картини, украсяващи стените, апетитните ухания на копър и запечен чесън, които проникваха в салона, меката светлина на свещите. Макар че аз почти през цялото време не отделях поглед от нея и най-вече от красивите й и умни тъмнокафяви очи.