Майкъл Уайт - Извънредна ситуация

Взривното устройство беше малко, но мощно — два килограма пластичен експлозив в метална кутия. Върху него беше поставена детска играчка — слонче. Радиусът на смъртоносно поразяване беше поне шест метра. Пийт усещаше, че нещо не е наред, но когато Мат го попита какво, не можа да му обясни. Просто предчувствие.

— Моите уважения, приятел — каза Мат, — но ще се съобразя със собствения си разум, а не с твоето предчувствие! — Засмя се добронамерено и сложи ръка на рамото му. След това се наведе, за да развинти горната част на устройството.

Вътрешността на бомбата изглеждаше точно като десетките други, които бяха обезвреждали.

— Ще ми трябва малката отвертка — каза Мат.

Пийт бръкна в джоба си, за да извади инструмента, но не го намери.

— Мамка му! — възкликна той. — Забравих я в чантата. Ще отида да я взема. — И хукна към края на площада, към ниския каменен зид, където бяха оставили инструментите си. Тогава чу прищракване и за части от секундата осъзна какво означава то.

Бързите му рефлекси му помогнаха да залегне зад зида. Силният взрив го оглуши за месец. Лежа шест седмици в болница, защото глезените му бяха счупени — не бе успял да скрие краката си навреме зад стената.

Травмите заздравяха сравнително лесно, но душата му така и не успя да се възстанови. Не можеше да си прости смъртта на Мат. Трябваше да го спре, да настоява да послуша предчувствието му. Към всичко това се прибавяше и вината на оцелелия. Спаси го собствената му разсеяност. Щеше да е честно, ако бе загинал заедно с приятеля си.

Всичко това премина през ума му, докато гледаше жиците. Имаше лошо предчувствие и за тази бомба — точно като онова преди осем години в Кабул.

Дишаше тежко и караше киберкостюма да работи на пълни обороти. Чуваше бързото биене на сърцето си. От китката му изскочи малка тръбичка — миниатюрен лазер. Наведе се, готов да пререже зелената жица. С крайчеца на окото си зърна екрана на маншета си и видя как числата се сменят — 31, 30…

Изведнъж се почувства неестествено спокоен. Светът около него сякаш изчезна. Затаи дъх. Погледна плоския екран на ръкава си, на него сега бе изписано числото 27. Знаеше какво трябва да направи. Посегна и преряза червената жица.

Часовникът спря на 26 секунди. Пийт не можеше да повярва. Нещо му подсказа, че жиците на устройството са разменени. Не знаеше какво — може би инстинктът му го бе подтикнал да вземе правилното решение.

След това чу прищракването. В цилиндъра падна тънко кръгло парче метал. Пийт го видя как спря над пластичния експлозив до таймера и детонатора. Закачи се на нещо и остана да виси над взрива, а часовникът отброи 25-ата секунда.

Пийт се завъртя и се втурна обратно към Къртицата. Никога през живота си не бе развивал такава скорост. Бронята на машината блесна покрай него, докато тичаше към задната врата. Не видя локвата разлято гориво и скочи право в нея. Ботушите му се подхлъзнаха и той падна по гръб. Размаха ръце като попаднало в капан насекомо, но само за секунди успя да се изправи. Не смееше да погледне към китката си. Единственото, което можеше да направи, е да тича, докато не стигне до вратата на Къртицата. Иначе пластичният експлозив щеше да го превърне в пара.

Хвана се за ръба на Къртицата, скочи в Куршума и затвори вратата след себе си.

Първо видя ослепителния блясък, а след част от секундата бомбата се взриви с грохот. Милиони нютони енергия и тонове бетон и стомана полетяха към Къртицата и я издигнаха във въздуха.

Макнали се канеше да поеме към североизточния авариен изход, когато от локва бензин на два-три метра встрани се издигна пламък. Той се отдръпна и с ъгълчето на окото си забеляза, че нещо проблясва. Обърна се и видя метален капак на шахта — беше отворен и прилепен към стената.

Без повече да му мисли, той се хвърли към капака, надникна и видя тунел, водещ в тъмнината.

— Насам! — извика той и замаха като луд към децата.

Помогна им да влязат в шахтата и извика:

— Изпълзете колкото можете напред. — После и той влезе в дупката. Знаеше, че им остават само секунди. — Движете се… Хайде, трябва да се придвижим напред, деца!

Погледна си часовника — оставаха деветнайсет секунди.

Чу как момиченцето изпищя.

— Ох! Порязах се — каза то и се разплака.

— Хайде, Джуни, не спирай, миличка. Ще ти погледна раната, като отидем до другия край.

Но момиченцето се спря. Брат й я настигна и просъска:

— Хайде, Джуни.

Тя се разплака още по-силно.