Майкъл Уайт: Равноденствие

Много хора ми помогнаха да извървя пътя от идеята за тази книга до нейното издаване. Първо искам да благодаря на моя литературен агент Каръл Блейк, която видя потенциала в първоначалния ръкопис и го извади на бял свят. Искам да изкажа признателността си и на целия колектив на „Блейк Фридман“, най-добрата литературна агенция на света.

Горещи благодарности и на някои от моите прекрасни приятели, които ми даваха полезни съвети относно книгата в нейните многобройни преработки: Тим Алегзандър, Кевин Дейвис, Дейвид Мичи, Карън и Джулиън Джонсън, Джулс Уотсън. Но най-вече искам да отбележа приноса на моята съпруга Лиса, която ми предлагаше идеи, критични забележки и безценни коментари от самото зараждане на идеята за тази книга до нейния краен вариант.

Докато тя привършваше ранната вечеря у една своя приятелка, той преряза горивопровода на колата й.

След няколко минути я видя как излиза от къщата и се качва в колата. Проследи я безмълвно как след около четвърт миля по черния път отбива и спира.

С изгасени фарове той подкара към нея, после угаси и двигателя и остави колата да се плъзга безшумно по инерция. Спря на петдесетина метра зад закъсалата машина. Чуваше как момичето напразно се опитва да запали пресъхналия двигател.

Слезе от колата и бавно тръгна напред, стараеше се да се придържа към сенките, за да не попадне под светлината на луната.

Зад волана тя беше само смътен силует, очертан на фона на лимоненожълтата лунна светлина, която се стелеше по покрива на колата и озаряваше клоните на дърветата над нея.

Найлоновите му калцуни шумоляха тихо по меката земя. Чуваше собственото си равномерно дишане зад пластмасовия визьор, скриващ лицето му. Ускори крачка.

Тя престана с опитите да запали и се огледа през прозорците, но не го забеляза — той продължаваше да върви към нея, потънал в дълбоките сенки.

После я видя как вдига мобилния си телефон. Още две крачки и беше до вратата. Отвори я и се шмугна вътре, със скалпела напред.

Тя изпищя и изпусна телефона, той се плъзна по скута й и падна на пода. С едно плавно движение той се наведе към нея и вдигна ръка. Тя не можеше да види лицето му, скрито зад плексигласовия визьор.

Тялото й конвулсивно се разтресе и тя зяпна, обезумяла от ужас. Понечи да изпищи, но той мигновено й запуши устата. Сега лицето му беше само на сантиметри от нейното и тя виждаше през визьора огромните му черни зеници.

Усети болката първо като някакво убождане, а после като мощен взрив, който заля гърдите й. Не разбираше какво става, но усети как от нея блика някаква течност и блузата й прогизва. Металното острие сякаш проникваше все по-навътре и всеки момент щеше да прониже мозъка й.

Тя потръпна, сподавен вик замря в гърлото й.

Следващото, което излезе от устата й, беше струя кръв. Червен фонтан обля предното стъкло.

След секунди тя беше мъртва.

Лора Нивън последва своя стар приятел главния библиотекар Джеймс Лайтман до вратата на Бодлеанската библиотека. През изминалите три седмици се виждаха често, тъй като това беше първото й посещение в Оксфорд от четири години. Сега тръгнаха надолу по стълбите, към улицата. Лора целуна Лайтман по бузата, а той я огледа усмихнато. Беше висока и слаба, облечена в тъмночервено сако с широки ревери и избелели сини дънки. Носеше велурени обувки, а русата й коса беше прибрана в небрежен кок.

Главният библиотекар поклати бавно глава в знак на възхищение.

— Радвам се, че отново те видях, скъпа. И моля те, не чакай толкова дълго, преди да ни посетиш пак.

Старческият му глас беше почти шепот.

Лора му се усмихна, загледана в набразденото му от времето благо лице. Лайтман й напомняше остаряваща костенурка, чиято черупка беше Бодлеанската библиотека — мястото, където се съхраняваше най-впечатляващата колекция книги в света. Тя постави ръка на рамото му, после се обърна и продължи надолу по стълбите. Като стигна до улицата, погледна назад, но стареца вече го нямаше.

Лора обичаше този град и усети как стомахът й се свива при мисълта, че скоро ще трябва да го напусне и да се прибере у дома. Оксфорд се беше пропил в кръвта й още когато следваше тук, преди повече от двадесет години. Беше станал част от нея, така както и тя бе частица от него, едно дребно петънце в огромния многопластов гоблен от човешки съдби, който представляваше историята на този град.