Майкъл Уайт: Равноденствие

— Е, как е? Липсва ли ти Ню Йорк? — попита Филип.

— Не още.

— Не говориш много за предишния си живот.

— Ами, нямам кой знае какво да кажа. И, татко, „предишен живот“ звучи малко странно. Тук съм само от половин година.

— Това си е цяла вечност.

— Да бе! — възкликна Джо и го зяпна.

— Не е възпитано да вървиш с отворена уста.

Джо поклати глава.

— Не ме разбра. Тук е хубаво. В Гринидж Вилидж беше някак, не знам, клаустрофобично. Апартамента си го биваше, но беше някак тесен за съвместното съществуване на известна авторка и подрастващата й дъщеря.

— Да, често срещано социално явление, под една или друга форма. Радвам се, че не ми е на главата. Един от плюсовете да си заклет ерген.

Джо го погледна недоверчиво.

— Така ли мислиш? Но минусите са повече, нали? Както вече съм ти споменавала, поставила съм си за цел, преди да напусна това свято място, да ти намеря някоя свястна жена. Някоя, дето ще се грижи за теб.

— Стига де. Мислиш ли, че имам нужда от заглаждане на косъма? — отвърна Филип и се потупа по шкембенцето.

Минаха покрай Квакерския център. Тротоарът беше тесен: отляво имаше метални ограждения, а отдясно беше платното. Десетки велосипеди, заключени за стълбовете, стесняваха улицата още повече. Дрипав уличен жонгльор, явно решил, че мястото е негово, неумело подхвърляше портокали.

— Дайте някоя пара — измънка им, докато минаваха покрай него.

Малко по-нататък, на двадесетина метра, Лора ги чакаше пред ресторант „Браунс“.

Сервитьорката вдигна чиниите и доля вино. Лора лениво разглеждаше менюто с десертите и отпиваше на малки глътки. Масата им беше близо до кухнята и когато персоналът влизаше и излизаше, зърваха за миг обичайния хаос. Откъм сектора за пушачи се носеше мирис на цигарен дим, а приглушените разговори на стотината посетители в заведението създаваха мараня от човешки гласове, която се смесваше с едва доловимата лека джазова музика.

— Ще ни липсваш, Лора — каза Филип, погледна я над ръба на винената чаша, а после стрелна с очи дъщеря им.

Времето на Лора в Оксфорд беше изтекло като миг и на сутринта тя щеше да лети за Ню Йорк. Макар че с нетърпение очакваше да види отново своя удобен и просторен апартамент в Гринидж Вилидж, част от нея я дърпаше назад, искаше да я задържи тук. Оксфорд щеше да й липсва, както и двамата най-важни в живота й хора: Филип и Джо.

— Скоро ще дойда пак — отвърна Лора и затъкна няколко руси кичура зад ухото си. — Поне за да държа под око тази млада дама. — И кимна към Джо.

— Не ми трябва бавачка — отвърна Джо и погледна кисело майка си.

— Е, да пием за приятен полет — каза Филип и вдигна чашата си.

Джо също вдигна чаша — но вече почти беше станала от стола и си гледаше часовника.

— Виж, мамо, много съжалявам, но трябва да тръгвам. Закъснявам за срещата с Том вече десет минути.

— Няма проблем — отвърна Лора. — Тичай при тоя млад жребец и го поздрави от мен.

Джо целуна Филип по бузата.

— Ще се видим утре сутринта — обърна се отново към Лора с хитра усмивка. — Просто за да се уверя, че не си си забравила билета и паспорта.

Тръгна между масите и като стигна до изхода, махна на родителите си за довиждане. Лора въздъхна и огледа ресторанта; спомняше си колко много пъти беше седяла тук, в „Браунс“. Като студентка това беше едно от любимите й заведения, тук беше и първата й среща с Филип, и пак тук му беше съобщила новината, че е бременна — с Джо. Обичаше този непроменен през годините ресторант — кремавите стени и старите огледала, полирания дъбов под и огромните палми. Всичко й беше така близко и познато, сякаш гледаше назад във времето, където на една съседна маса седеше двадесет години по-младата Лора, а срещу нея се усмихваше гладкото лице на Филип.

— Е, доволна ли си от престоя си тук? Намери ли каквото търсеше?

Лора отпи глътка вино, остави чашата на масата и започна да си играе със столчето й.

— И да, и не — отвърна с въздишка. — По-скоро не, ако трябва да съм честна. Имам чувството, че съм попаднала в задънена улица.

— Тоест?

— Знаеш как е.

— Искаш да кажеш, че е било загуба на време?

— Не, не, съвсем не — подчерта тя. — Просто трябва да поработя по-усилено.

Направи кратка пауза и продължи:

— Всъщност нещата не вървят добре. Мисля, че ще зарежа цялата идея.

Филип се сепна.

— Но нали изглеждаше много обещаващо!

— Да, но … знаеш как е с писането. Смяташ, че в нещо има хляб, и понякога наистина е така. А друг път се оказва, че не е.