Майкъл Уайт: Равноденствие

Отиде до багажника и извади огромната си черна кожена чанта с фотографското оборудване. Метна я на рамо и зарови в нея, докато се връщаше към вратата на колата. После извади цифров „Никон“ и докато нагласяваше обектива, се наведе към прозореца.

— Ще ме изчакаш ли тук? И без това гледката едва ли е приятна.

И преди тя да успее да отговори, вече се отдалечаваше.

Лора поседя в колата минута-две, после любопитството й надделя. Излезе в калта и се отправи към входа на палатката. Никой не я спря — то и нямаше кой. „Само ще надникна“, помисли си.

Отметна покривалото на входа и погледна вътре, но единственото, което успя да види, бяха гърбовете на двама полицаи и съдебния медик, който беше клекнал и слагаше нещо с пинсета в едно пликче. Зад него се виждаше малка червена кола с отворени врати, изцапани с кал.

Лора пусна найлона и крадешком заобиколи палатката. Клекна и надзърна през една пролука. Колата беше само на няколко стъпки от нея и тя ясно виждаше през отворената й странична врата.

На задната седалка бе отпуснат трупът на млада жена. Ръцете и краката бяха разперени, главата отметната, безжизнените й очи бяха вперени в тавана на колата. Беше облечена в семпла блуза и пола, и двете прогизнали от кръв. Кожата й беше изключително бледа, сякаш кръвта й се беше отцедила до капка, и на силната светлина в палатката изглеждаше още по-бяла. Цялата вътрешност на колата беше изцапана с кръв; кремавото табло и стъклата бяха облени в червено.

Жертвата бе съвсем млада, на възрастта на Джо. И много красива: с дълга руса коса, която се спускаше на вълни по гърба на седалката, но сега беше пропита с кръв и беше залепнала по раменете й на кичури. От едното й ухо до другото се виждаше дълбок червен разрез, както и още един, който тръгваше от гърлото и стигаше до пъпа. Гръдният й кош беше отворен и се виждаха ребрата.

Лора се изправи. От отдавна си мислеше, че е видяла достатъчно ужаси, за да претръпне, но изведнъж почувства, че й се повдига и че още миг и ще повърне. Пое дълбоко дъх, преглътна и неприятното усещане попремина. И тъкмо се канеше да хукне обратно към колата, когато чу зад гърба си:

— Добър вечер.

Тя се извърна и видя млад полицай, гледаше я настойчиво. „Сигурно изглеждам ужасно“, помисли си съвсем не на място тя. Ръцете й бяха студени и сигурно бе пребледняла като труп. По челото й бяха избили капки пот.

— Аз… ами…

— Елате с мен, ако обичате — каза полицаят и я хвана за ръката.

Влязоха в палатката и той я поведе към един цивилен полицай. Лора се вкамени, като видя гледката отблизо.

— Здравейте — каза цивилният и я огледа от главата до петите. — Какво ви води насам в такава ужасна студена вечер?

Лора понечи да отговори, но Филип свали фотоапарата, и тежко въздъхна.

— По дяволите. — После продължи, без да погледне Лора в очите: — Инспектор Мънро, това е моя приятелка, Лора Нивън.

Джон Мънро беше висок, широкоплещест и мускулест — носеше възтесен кафяв костюм и овехтяла жълтеникава вратовръзка. Едва ли беше много над четиридесетте, но бе съвсем плешив, ако се изключеха тъмните останки коса, остригани почти нула номер, от двете страни на главата му. Навремето явно обещаващ спринтьор, в един момент бе спрял да поддържа форма. Имаше голяма глава и дебел къс врат. Най-забележителната му черта, която му придаваше поне някаква физическа привлекателност, бяха очите. Огромни черни очи, които говореха за интелигентност и смелост, но изобщо не намекваха за снизходителност, да не говорим за чувство за хумор.

— Приятелка значи, господин Бейнбридж. Гласът му беше класически баритон, в момента изпълнен със сарказъм.

— Да. И искам да се извиня. Помолих я да…

— За Бога, Филип — намеси се рязко Лора. — Мога да говоря и сама, не съм дете.

И се обърна към Мънро, който изглеждаше малко изненадан:

— Полицай…

— Главен инспектор.

— Добре, главен инспектор… Мънро? Съжалявам. Филип ме помоли да го чакам в колата, но аз бях…

— Любопитна?

— Да, може и така да се каже…

— Но надявам се, разбирате, госпожо Нивън, че става въпрос за престъпление, при това доста ужасно. Не се допускат…

— Господин главен инспектор, мога да гарантирам за Лора — настоя Филип. — Смятам, че тя е наясно със ситуацията, но…

Прекъсна го гласът на един човек в бели дрехи.

— Инспекторе! Елате да видите.

Мънро се обърна към колата. Филип изгледа сърдито Лора и тъкмо се канеше да каже нещо, когато, за негов ужас, тя тръгна след инспектора.