Майкъл Уайт: Равноденствие

След години неблагодарен труд като журналист в Ню Йорк, през които беше написала и няколко романа в свободното си време — всеки от тях се полюшна за кратко в морето от неудачна литература и потъна — миналата година тя най-накрая бе успяла да задвижи всички необходими лостове. Романът й „Възвръщане“ бе исторически криминален трилър, действието се развиваше през седемнадесети век в Ню Амстердам. В „Ню Йорк Таймс“ го нарекоха „зашеметяващ“. После грабна наградата „Бяла роза“ за художествена литература и беше продаден в такъв тираж, че Лора най-сетне можа да си позволи да напусне основната си работа. Медиите веднага се лепнаха за нея и се надпреварваха да я лансират, изтъкваха както привлекателния й външен вид, така и кариерата й на журналистка, утвърдила се в отразяването на най-тежките и грозни престъпления в Ню Йорк. Видяла шанса за успех, Лора веднага се впусна в следващия си проект — роман, чието действие се развиваше през четиринадесети век в Оксфорд, а главният герой — теологът и математик Томас Брадуардин, истинска историческа личност — бе замесен в сложен заговор за убийството на тогавашния крал Едуард II.

— Какво стана с тайнствения монах Брадуардин?

— Още ме интересува. Но за твое сведение, Филип, той не е бил монах. — Лора се усмихна. — Осъзнах обаче, че няма начин да е бил замесен в заговор срещу краля. Просто не е бил такъв тип. Той е бил дълбоко религиозен човек, най-великият математик на своето време, по-късно дори става архиепископ на Кентърбъри, но не е бил Рамбо. Няма значение, и без това не бях стигнала много далеч с тази идея. Освен това има толкова други истории, които чакат да бъдат разказани; просто трябва да грабнеш някоя и да й вдъхнеш живот. Може някой ден отново да се върна към Брадуардин, не знам — просто за момента проектът е замразен.

— Това звучи повече все едно го казвам аз — отвърна Филип.

— Е, може би съм съдила твърде строго странностите на характера ти през всичките тези години — отбеляза Лора, облегна се в стола и отпи от виното.

Филип се извърна встрани и тя за миг видя лицето му в профил. Порази я мисълта, че са минали повече от двадесет години от първата им среща. За това време Филип почти не се беше променил. Разбира се, буйните му тъмни къдрици вече бяха леко прошарени, лицето му беше отпуснато, а очите — уморени. Но иначе си беше същият — с уверената усмивка, която го правеше неотразим, когато беше на двадесет и две, и със същите пленителни кафяви очи.

Беше мислила много за него, докато живееше на другия край на света. Нямаше я толкова дълго, че й се струваше почти невъзможно да седят сега тук заедно, в този претъпкан ресторант, докато навън дъждът облива стъклата на прозорците на фона на бледата светлина от уличните лампи.

Като го гледаше сега, разбираше защо се е влюбила в този човек така страстно, защо му се беше отдала изцяло, както не се беше отдавала на никого нито преди, нито след него. За миг дори не й се вярваше, че си е тръгнала от всичко това.

— Кафе?

Тя го погледна неразбиращо.

— Ехо? Искаш ли кафе?

И размаха ръка пред лицето й.

— О, да … извинявам се. Безкофеиново.

— Къде се беше отнесла? Във времето на Брадуардин и Плантагенетите ли?

— Нещо такова — излъга тя.

— И какво ще правиш сега? — попита Филип, когато сервитьорът се отдалечи.

— Нямам представа. Все ще измисля нещо. Нарочно му отвръщаше уклончиво и Филип го знаеше. Той тъкмо се канеше да смени темата, когато мобилният му телефон звънна.

— Филип Бейнбридж — каза той. — Да … да. Говореше необичайно рязко, поне според Лора.

— Да, разбрах. На два-три километра съм от мястото. Ще стигна за… петнайсетина минути. Да? Окей, разбрахме се.

И щракна капачето на телефона.

— Какво е станало?

— Нищо особено. Търсят ме от участъка. Трябва да направя няколко снимки. Не ми казаха повече. Извинявай, но ще трябва да поискаме сметката.

Филип нямаше време първо да остави Лора в дома си, така че я взе със себе си. В старата му кола беше адски студено и Лора чак се зарадва, когато видя сините полицейски светлини отпред. Филип отби от пътя, мина през калния банкет и спря на десетина метра от бялата палатка на мястото на престъплението.

Изгаси двигателя и Лора видя през мръсното предно стъкло как един мъж в бяло защитно облекло с обозначенията на съдебен медик мина покрай колата на път за палатката.

— Лора, трябва да останеш тук. Допускат се само полицейски служители — каза Филип, докато слизаше от колата.