Майкъл Уайт: Равноденствие

— Беше в раната — каза съдебният медик. Държеше с палец и показалец изцапана с кръв монета.

Мънро я взе и я вдигна към светлината. Лора успя да я огледа, преди Мънро да я скастри и тя да отстъпи крачка назад. Беше с размерите на 25 цента и с изображение на пет жени, които държаха над главите си някаква купа.

— Прилича ми на чисто злато — каза съдебният медик. — Но ще трябва да го потвърдим в лабораторията.

Мънро внимателно пусна монетата в едно пликче, после хвърли поглед на Лора и каза сърдито на Филип:

— Господин Бейнбридж. — Прокара пръст под яката на ризата си. — Ако сте свършили тук, моля бъдете така добър да съпроводите приятелката си до колата и да я откарате вкъщи.

— Приятна вечер и на вас, господин главен инспектор — отвърна Лора студено, докато Мънро им обръщаше гръб. — Радвам се, че се запознахме.

— Защо се навря вътре, по дяволите? — избухна Филип.

Лора не си спомняше да го е виждала толкова ядосан.

— Това е моята работа, Лора. Подобни изпълнения могат да ми костват мястото.

— За бога, Филип, успокой се. Просто надникнах в палатката. Онова младо ченге влоши нещата, като ме вкара вътре.

Филип се извърна за миг към нея, после отново насочи гневния си поглед към пътя.

— Знаеш ли, понякога…

— Какво? — попита тя.

— На местопрестъпление не се допускат цивилни лица, освен ако полицията не е разрешила. И ти прекрасно го знаеш, Лора.

— Прав си. Съжалявам. Щях да се извиня, ако ми бяха дали възможност.

— Имаш късмет, че Мънро беше твърде зает.

Настъпи кратка тишина.

— Е, какво ти е мнението? — попита тя накрая.

— Знаеш, че не мога да го обсъждам.

— Стига, Филип, не се дръж така. На мен можеш да кажеш всичко.

Той гледаше право напред и Лора ясно усещаше напрежението му.

— Така значи, а? Не искаш да разговаряш с мен, защото наруших правилата.

Той продължаваше да не я удостоява с отговор.

— Типично — отсече тя.

Филип рязко наби спирачки, отби и спря колата на банкета. Извърна се към Лора.

— Виж, Лора… — започна той, не успяваше да скрие гнева в гласа си. — Колкото и да те обичам, трябва да ти призная, че понякога си невероятно досадна и арогантна кучка.

Тя не оспори твърдението му.

— Сега ме чуй, поне веднъж — продължи той и леко повиши глас. — Това тук е моят живот. Ти утре ще си хванеш самолета за Ню Йорк и ще се върнеш при книгите си и малкия си уютен свят. А аз работя с тези хора по няколко дни в седмицата. Така си изкарвам хляба. Но знаеш ли, проявата на уважение никога не е била между силните ти черти.

— Моля? — тросна се Лора.

— Винаги си правила, каквото ти скимне. Идваш и си отиваш, когато пожелаеш.

И млъкна, изведнъж съжалил, че е казал толкова много — много добре съзнаваше, че част от гнева му няма нищо общо с постъпката на Лора тази вечер, но че има много общо с миналото. Настъпи продължителна тишина.

— Не си справедлив — каза накрая Лора. — Според думите ти излиза, че всичко е еднопосочно. Ако имаш предвид Джо и споразумението, което постигнахме, ти беше точно толкова част от това решение, колкото и аз.

— Нима? — отвърна Филип вече малко по-спокойно. — Бях ли наистина? Щеше ли да останеш с нея в Англия, ако те бях помолил? Не мисля.

Лора не знаеше какво да отговори. Тогава бяха деца, това е. Тя беше израснала в разбито семейство, с разведени родители. Майка й беше второстепенна актриса и по това време тъкмо бе излязла от клиниката и се възстановяваше в една комуна в Сан Луи Обисбо, а баща й беше известен адвокат в Лос Анджелис. Лора беше спечелила стипендия към Оксфордския университет да учи история на изкуството в колежа „Модлин“. Беше амбициозна, целеше се високо. И тогава забременя: гадеше й се сутрин точно преди държавните изпити. Докато другите пиеха шампанско направо от бутилката след последния изпит, тя се върна в стаята си, за да се наплаче и да повърне за пореден път. Родителите й бяха дошли за дипломирането и тя успя да каже на майка си. Джейн Нивън прие новината стоически и не се опита да повлияе на дъщеря си по никакъв начин: беше се борила със собствените си демони години наред, така че една бременна дъщеря на двадесет и една не беше кой знае какво. Сега Лора си задаваше въпроса дали нямаше да е по-добре, ако тогава някой й беше повлиял при вземане на решението.

Когато научи новината, Филип се опита да се държи зряло, но той също беше още дете. Беше се дипломирал предната година, живееше на квартира и се опитваше да свърже двата края, като снимаше сватби и кръщенета, мечтаеше за своя собствена изложба, която в действителност щеше да стане реалност след повече от десетилетие. Нямаше пари, не беше готов за трудностите на живота и нямаше представа как да се справя с тях. След раждането Лора се замисли над варианта да остане в Англия и да си намери някаква работа. Може би с Филип щяха да се справят някак си, да съумеят да изградят общо бъдеще, но нещо й подсказваше, че този план е обречен на провал. И преди Джо да навърши шест месеца, Лора вече беше решила да се върне с нея в Америка.