Майкъл Уайт - Извънредна ситуация

— Но британците го приемат твърде сериозно, господине. Обявили са пълна бойна готовност за въздушна терористична атака.

Високият го изгледа скептично.

— И мислиш, че знаят нещо, което ние не знаем? Нещо, което се планира на американска земя?

По-младият сви рамене.

— Има и друго.

Лицето на високия остана безизразно. Асистентът му подаде друг лист и той отново си сложи очилата.

— Дойде от ФБР преди час — каза асистентът, когато началникът му се зачете.

След минута високият върна листа на масата.

— Отново предположения.

— Възможно е, господине. Но идва от оперативен работник на терен Фреди Нелсън.

— Нелсън? Е, това обяснява нещата. Значи наистина са пълни глупости.

Асистентът си позволи да се усмихне леко. Нелсън беше прочут във ФБР — и недолюбван от консервативните служители на ЦРУ. Някои го смятаха за герой, други — за глупак. Да кажеш, че Фреди Нелсън не е отборен играч, беше все едно да твърдиш, че Бил Гейтс е прилично заможен. Но Нелсън имаше повече скалпове на колана от който и да е друг оперативен работник и това беше единствената причина все още да получава заплата от ФБР.

— Очевидно Нелсън е вървял по своя следа и е бил под прикритие. Не е казал нищо на никого, действал е сам.

— Да, типично за него. Не разбирам защо нашите приятели от ФБР още го търпят.

Асистентът кимна.

— Изглежда обаче се е натъкнал на нещо голямо, господине. Изчезнал от полезрението на началниците си преди три дни, просто се изпарил. А вчера най-ненадейно пуснал този доклад. Бил е в Южна Калифорния. Казал, че е близо до източника. Помолил за подкрепление, искал всичко да е готово до следващото му обаждане до централата.

— Ха! И?

— Тази сутрин вълните са изхвърлили трупа му на плажа в Санта Барбара.

Първа база, Тинтара

Обучение на „Е-форс“, дванайсета седмица

— Край! Край!

— Добре, добре! — Стефани натисна с всички сили джойстика и се отпусна на седалката. — Никога няма да се оправя с това нещо! — извика тя в микрофона на каската си толкова силно, че Марк и Маико си свалиха слушалките едновременно.

— Добре, Стеф. Пет минути почивка — прозвуча по интеркома дълбокият глас на Марк.

Стефани излезе от симулатора, обзета от раздразнение. Беше се опитвала да приземи „Биг Мак“ на скална тераса немного по-голяма от основата на летателния апарат, но всеки път не успяваше да прецени височината и толкова тежко спускаше машината, че долната й част се откъсваше и екипажът се сриваше във виртуална пропаст от 600 метра.

— Съжалявам, Марк — изсъска тя и се втурна към командната кабина. — Аз просто…

— Успокой се. — Марк я хвана за раменете. — Умрях поне десетина пъти, преди да се науча.

Маико ги посрещна на вратата на контролната кабина.

— Твой ред е — каза й Марк.

Докато тя си слагаше слушалките, централният компютър, наричан на галено „Сибил“, проговори с мек женски глас.

— Марк, сигурно си забравил, че екипът трябва да се събере в компютърния център в 15 часа. Питър и Джош са на път. Том вече е там.

— Благодаря, Сибил — отвърна Марк. — Бях забравил.

Стигнаха до компютърния център няколко секунди след Пийт и Джош. Те изглеждаха освежени и бяха с нови гащеризони — стандартната униформа за всички в Първа база. Платът на дрехите им беше изтъкан от поликарбонови нишки. Всеки гащеризон тежеше под сто грама, но материята беше здрава като коприна и изглеждаше по подобен начин. Двамата току-що бяха преминали един от най-тежките и кървави курсове за оцеляване в екстремни ситуации.

Том вдигна ръка за поздрав, когато Пийт и Джош влязоха.

— Добре ли върви работата, момчета? — попита той.

— Не можем да се оплачем. Сигурно е ужасно по цял ден да превиваш гръб над клавиатурата — отвърна Джош.

— Така, слушайте всички — каза Марк. — Това е рутинна ежеседмична оперативка. Как се чувствате?

— Като оставим настрани, че днес разбих самолета шест пъти — добре — отвърна Стефани.

Джош я изгледа озадачено.

— Още не си успяла да приземиш „Биг Мак“?

— Не, не съм, умнико. Съжалявам, че те разочаровах. — Тя се овладя и пое дълбоко дъх. — О, виж, аз… Днес не ми е ден.

Джош вдигна ръце.

— Извинявай.

— Всъщност искам да ви кажа нещо — обади се Том Ериксън, който седеше зад компютъра. Пред очите му плуваше холографско изображение. Над точката, в която се сливаха червените и зелените лъчи, имаше текст.

— Сибил — каза той, — прожектирай картата на земното кълбо на големия екран, моля.