Майкъл Уайт - Извънредна ситуация

Джош и Пийт отвърнаха незабавно. Пийт скочи нагоре и удари машината с ножа. Острието беше наточено и здраво и потъна на пет сантиметра в устройството, прекъсна веригите му и го повреди. Сферата изхърка тихо, падна тежко на земята и светлинките й угаснаха.

Джош и Пийт продължиха напред, а Маи се отправи в обратна посока — към Първа база.

Проправянето на път през растителността беше изтощително. Двамата се потяха обилно, киберкостюмите им вече бяха безполезни и подгизнали. След десет минути спряха да си поемат дъх. Пийт си погледна часовника.

— Остават ни деветнайсет минути. Ще ни трябват поне десет да транспортираме пациента до медицинския пункт в Първа база. Хайде, да вървим. — Помогна на Джош да се изправи и продължиха напред.

След още две минути рязане на клони и лиани стигнаха до полянка. От нея джунглата приличаше на зелено-кафява мъгла, надвиснала на каменистия терен. На североизток беше най-гъста, а на югозапад се разреждаше. В средата на по-рядката растителност забелязаха скалист хълм. Беше може би най-високата точка на острова. Половината бе покрит с гъсти храсталаци, над които се издигаха две акации, задушени от лиани. Като се вгледаха по-внимателно, различиха тъмен кръг — вход към пещера.

Тръгнаха бързо през полянката, като внимаваха за ловци. Стигнаха до скалите необезпокоявани и се опитаха да намерят проход. Входът на пещерата беше на не повече от десет метра над тях.

— Колко време ни остана? — попита Джош.

Пийт си погледна часовника.

— Имаме четири минути да стигнем до човека.

Джош не отговори, а се хвърли в изпълнението на задачата с още по-голям ентусиазъм. Преряза мрежа от тънки увивни растения, които падаха, щом острието ги докоснеше. Най-накрая стигнаха.

И двамата дишаха тежко, приведени и подпрели ръце на коленете си. Джош примижа.

— Нещо ме прободе — изпъшка той и Пийт се обърна към него. — Ще мине.

Пийт сложи длан на подгизналия му гръб и каза:

— Точно пред нас е, в края на пътеката.

Джош вдигна очи към тясната пролука между два стърчащи камъка, зад които започваше непрогледният мрак на пещерата.

Докато се спускаха между камъните, се чувстваха напълно оголени. Знаеха, че това е прекрасна възможност за ловеца да стреля по тях, затова се втурнаха напред, размахали ножове. Тръгнаха по пътека, оградена отляво с каменна стена. Отдясно имаше непроходима мрежа от сплетени лози и лиани. Още шест крачки и стигнаха до пещерата.

Хладната сянка им се стори като панацея, но нямаха време да й се наслаждават.

— Имаме най-много минута, за да го намерим — каза Джош и влезе по-надълбоко в мрака.

Трябваше им малко време за адаптация на зрението, но постепенно започнаха да виждат форми. От двете страни стърчаха камъни. Под краката им имаше вонящ мек килим от гниеща растителност.

Джош се спря за миг и се наведе, притиснал хълбока си с ръка.

Сякаш всеки миг щеше да се свлече.

— Добре ли си? — попита го Пийт.

Джош кимна немощно, нямаше сили да говори.

Чуха шумолене навътре в пещерата. Лъч от фенерче проряза мрака и двамата видяха силует на човек, застанал в една каменна ниша. Лицето му бе огряно от ослепителна светлина.

Човекът слезе от нишата, за да ги посрещне, и лъчът на фенерчето заподскача. Накрая угасна.

— Толкова се радвам, че ме намерихте — каза човекът и вдигна ръка. В нея имаше малка метална кутия. Направи още една крачка към Джош и Пийт и те най-накрая го видяха.

— Марк!

— Играта свърши — каза Марк. Натисна едно копче на устройството и сензорите, вградени в гърбовете на киберкостюмите им, изпищяха. Звукът отекна в скалите.

— Добър опит, момчета, но се провалихте — каза Марк и им подаде по една бутилка вода. — Поуката е — не се доверявайте на никого!

Централата на ЦРУ, Лангли, Вирджиния

Високият мъж със сив костюм, синя вратовръзка и очила „Армани“ с рамки от черупка на костенурка седеше начело на дълга маса от орехово дърво и четеше доклад. Асистентът му — по-млад, по-нисък мъж с черен костюм и сива вратовръзка — почука на стъклената врата и влезе. Мина през цялата стая и отиде до масата. По-високият му даде знак да седне и попита:

— Какво има?

— Ето това, господине. Току-що пристигна от британското контраразузнаване. — И асистентът плъзна по гладката орехова маса лист хартия.

Високият мъж зачете мълчаливо, след това се облегна в стола си и свали очилата.

— Пълни глупости — каза той и впи черните си очи в асистента.