Майкъл Уайт - Равноденствие

— Очевидно няма да стане просто с налучкване. В тези думи сигурно има някакво скрито послание. „Адепте, винаги обичай своя бог“. Трябва да означава нещо.

— Значи трябва да се сетим какво. Колко ни остава, преди да се задушим?

— И аз си помислих същото в мига, когато камъкът запуши изхода — отвърна Филип. — Усети ли как нещо изсмука въздуха? Мисля, че ако това не се беше случило, спокойно можехме да изкараме тук и часове. Но сега, честно казано, усещам как въздухът става по-рядък с всяка минута.

— И аз го усещам.

— Трябва да се опитаме да дишаме по-бавно и да се успокоим. Точно сега нямаме нужда от ускорено сърцебиене — каза той и я погледна. Струваше му се доста изнервена.

— Спокойна съм — тросна му се тя. — Дай да се съсредоточим върху това проклето изречение.

После бавно и методично изпробва няколко комбинации. Нищо не се случи. Изведнъж усети как нещо я присвива в гърдите и преди да се усети какво прави, яростно заблъска по буквите.

— Проклети да сте! Проклети да сте!

Филип я прегърна и тя се свлече в ръцете му и захлипа. Той нежно я целуна по бузата. Усещаше как цялата трепери и знаеше, че трябва да я остави да се освободи от това напрежение. Седнаха на земята.

— Няма да се измъкнем оттук, нали? — проплака тя.

— Разбира се, че ще се измъкнем, мила…

— Филип… въздухът е на свършване, усещам го.

Не можеше да отрече. Само за последните минути въздухът беше станал осезаемо по-рядък и на него му беше все по-трудно да си поема дъх.

Помълчаха малко. Лора вече не хлипаше, но главата й продължаваше да е на рамото на Филип.

— Наистина съжалявам — каза тя тихо.

— За какво? — попита той, макар да знаеше точно какво има предвид.

— Знаеш за какво говоря, Филип. Не е нужно да обяснявам, не и на теб.

Той не отговори.

Лора вдигна глава от гърдите му.

— Аз… аз просто реших, че така е най-правилно за момента. Мислех, че нямаме бъдеще заедно. Сгреших. Трябваше да остана. Трябваше да се омъжа за теб.

Филип не знаеше как да реагира. Дни наред двамата с Лора се занимаваха да разнищят загадката на убийствата, а сега бяха и заклещени в тази воняща дупка под Бодлеанската библиотека. Но това не попречи на старите чувства да го връхлетят отново. Вече почти двадесет години се опитваше да ги стаи в себе си и в повечето случаи, както сам се убеждаваше, успяваше. Но всеки път, когато Лора идваше в Англия или пък той ходеше в Ню Йорк, старите рани отново се отваряха. Мразеше това усещане, но от друга страна, не можеше да си представи живота, без да вижда Лора и Джо при всеки удобен случай. За миг остана без думи. Какво можеше да каже?

Гледаше Лора. На слабата светлина от фенера виждаше следите от сълзите й и разтеклата се спирала. После, изведнъж, устните й се впиха в неговите и той усети как тя се разтапя в обятията му, как косата й гали бузата му… тялото му попиваше топлината й. Това познато усещане му беше липсвало толкова много. И изведнъж, пак така внезапно, тя се отдръпна от него и двамата се погледнаха в очите.

— Какво… — почна той.

— Само исках да ти открадна въздуха.

Филип се разсмя.

— Ами дай пак.

Тя докосна с пръст устните му и се усмихна. После отново го целуна.

Миг по-късно, почти без да откъсва устни от неговите, възкликна:

— Това трябва да е!

И бързо отиде при буквите, клекна и започна да ги натиска. Натискаше ги почти светкавично, стигна до буквата М на UNICUM, дръпна ръката си за миг и натисна и нея с триумфален жест. Филип неволно се подсмихна.

Няколко дълги, мъчителни мига минаха в очакване. После се чу слабо проскърцване, последвано от друг стържещ звук в стената срещу първоначалния вход. След още няколко мига, изпълнени с бясно сърцебиене, се появи процеп — два огромни каменни блока започнаха бавно да се плъзгат нагоре и да потъват в невидими ниши в тавана. Филип грабна раницата и двамата с Лора светкавично пропълзяха през отвора.

Мънро затвори и в същия миг на вратата се почука. Той беше така потресен от току-що чутото, че му трябваха няколко секунди да осъзнае, че полицай Стийв Грийн е влязъл в кабинета му и стои до бюрото.

— Това пристигна преди час, сър. Чатуин моли за извинение… просто забравил за него… знаете, тежка нощ… току-що ми го даде… Изглежда, е донесено от куриер.

На плика пишеше: „Главен инспектор Мънро, Полицейско управление, Оксфорд“. Отдолу, с червени букви, пишеше: „СПЕШНО“. Мънро въздъхна и поклати глава. След това отвори плика. Вътре имаше един-единствен лист с множество преплитащи се линии, нещо подобно на сложна електронна схема. До рисунката имаше някакви латински думи и странно изглеждащи символи. Мънро започна да чете придружаващия текст — той поне беше написан на английски.