Майкъл Уайт - Равноденствие

Филип взе раницата, стъпи на ръба на пропастта и внимателно я постави върху червения кръг, намиращ се до мястото, където допреди малко беше черната колона. Нищо не последва.

— Хубаво — каза той и взе раницата. — Но все още не съм убеден. Да използваме въжето. Вържи го около кръста си, а аз ще го прекарам през скобата в стената. Ако кръгът те издържи, хубаво. Ако ли не, аз ще те издърпам.

Лора уви въжето два пъти около кръста си, а Филип го завърза здраво. После прекара другия край през металната стойка за факли в стената и застана до нея, разкрачен за опора. Лора внимателно пристъпи напред и бавно сложи единия си крак върху червения кръг. Дишаше тежко, по челото й бяха избили капчици пот.

— Да видим сега — каза тя и прехвърли цялата си тежест върху колоната.

Тя не поддаде. Лора се обърна към Филип и той я окуражи с вдигнат палец.

— Пробвай следващия. Ще ти отпусна малко въже. Лора погледна кръговете пред себе си. На втория ред вторият от ляво на дясно беше жълт. Възможно най-леко тя стъпи върху жълтия камък и въздъхна с облекчение.

— Ще мина цялото разстояние — каза на Филип. — Твърде опасно е двамата да сме по тези неща едновременно.

После отново насочи вниманието си напред, към „моста“ от колони, и стъпи върху белия кръг на третия ред. Спря за миг, пое си дълбоко дъх и стъпи върху черния на последния ред. След секунда беше на отсрещната страна.

— Ти си наред — извика на Филип.

Развърза въжето от кръста си и го преметна през една стойка в стената, подобна на тази от страната на Филип, така че, ако някой от пиедесталите поддадеше, той да може да се придвижи по въжето.

Филип тръгна бързо, но внимателно, следваше същия маршрут като Лора — червено, жълто, бяло, черно — и след малко беше на отсрещната страна, до нея.

— Пфу! — Той избърса потта от челото си. — При други обстоятелства дори щеше да е забавно. Но честно казано, сега не беше.

След арката следваше къс коридор, който първо завиваше наляво, а после рязко надясно. След втория завой се озоваха в кръгло помещение, осветено откъм тавана. Всъщност самият таван сияеше.

Беше от монолитна скала, но изглеждаше, сякаш самият камък излъчва светлина.

— Господи! — възкликна Филип.

В камъка имаше нещо като дребни жълти кристалчета.

— Сигурно е някакъв естествено светещ кристал.

— Хитри са били тези алхимици.

— Аха. Да им се не начуди човек…

В помещението нямаше нищо с изключение на още един отвор в стената срещу арката, през която бяха влезли. Лора надникна през него и видя два коридора — единият водеше наляво, а другият надясно. На стената имаше два диска с диаметър около педя. Върху левия се забелязваха два концентрични кръга. Върху десния също имаше някакъв символ, кръг с нещо като рога отгоре и кръст в основата.

— Някакви идеи? — попита Лора.

Филип се вгледа в документа на Нютон.

— И двата ги има — каза той. — Ето тук, до лабиринта.

— Левият е символът на слънцето, а другият на Меркурий, нали така?

Филип кимна.

— Е, кого ще последваме, слънцето или Меркурий?

— Какви са асоциациите? — попита той.

— Ами, Меркурий е крилатият вестител на боговете, а слънцето… не знам, светлината? Повърхността може би?

— Не ни помага много. Но от друга страна, живакът (Mercury (англ.) — живак) е най-важният метал за алхимиците, нали? Един от трите основни елемента, използвани при създаването на Земята.

— Значи трябва да тръгнем насам — каза Лора и посочи десния коридор.

— Може би. Но слънцето пък е централен образ в астрологията.

Таваните и на двата коридора сияеха като тавана на помещението зад гърба им.

— Аз бих тръгнал наляво, след знака на слънцето.

— Добре.

Лора поведе. Вървяха бавно. След няколко метра коридорът зави надясно, после наляво и отново се озоваха пред разклонение. Беше под ъгъл два без десет, а на мястото, където пътят се разделяше, имаше скална колона. Върху нея, на нивото на очите на Лора, имаше още един диск, разделен на две с вертикална линия. В лявата половина отново видяха символа на слънцето, а в дясната имаше друг символ — наподобяваше малко буквата h, с една хоризонтална линия през нея в горната част.

— Да не би това да означава, че просто продължаваме да следваме символа на слънцето? — Лора се намръщи. — Не може да е така.

— Да, нещо не е наред — съгласи се Филип.

— Което означава, че или тръгваме насам — каза тя и посочи десния коридор, — или се връщаме до предишното разклонение и тръгваме по другия път.