Майкъл Уайт - Равноденствие

Лора влезе първа и светна с фенерчето. Филип я последва.

И тогава пак чуха глухия тътен.

Обърнаха се и видяха, че стената се връща на мястото си. Филип грабна един голям камък и го сложи пред нея. Но вратата продължи да се плъзга и разтроши камъка.

Лора ахна.

— Е, тук поне не мирише толкова гадно — каза Филип и освети стените, които, за тяхна изненада, бяха сухи. — И поне можем да вървим изправени. Хайде.

Тръгна бавно напред, като внимателно оглеждаше пода и стените и махаше с ръка паяжините. Тъмнината беше ужасяваща и се налагаше да впрегне цялата си воля, за да не вижда страховитите създания, които въображението му изправяше пред него. Лора се беше залепила за гърба му и здраво стискаше ръката му.

Миришеше на мухъл и влажна пръст; вонята на разлагащ се боклук и плесен беше останала зад гърба им. Филип пристъпваше много внимателно. Не знаеха каква опасност ги чака на следващата крачка — дупка в пода, капан, можеше да е всичко. Най-голямата грешка щеше да е да са твърде самоуверени. Не биваше да бързат и трябваше внимателно да гледат къде стъпват.

Тунелът сякаш продължаваше безкрайно. Беше около три метра широк, с извити безлични стени. Подът беше от отъпкана пръст, сух и равен. После изведнъж тунелът така се разшири, че светлината от фенерите беше само бледи петна по стените. Пристъпиха още няколко крачки напред и разбраха, че са влезли в нещо като кръгла пещера.

— Това пък какво е? — попита Лора и насочи лъча на фенерчето си към едно място долу-горе на височината на главата й.

Там имаше малка метална скоба, забита в стената, а над нея догоряла наполовина стара свещ. Филип плъзна лъча на своя фенер по стената и видяха още няколко такива свещи, разположени на разстояние от около три метра.

— Дали да не опитаме да ги запалим? — попита Лора.

— Кибритът е в левия джоб на раницата.

Лора го извади, драсна една клечка и се повдигна на пръсти, за да запали най-близката свещ. Тя попращя няколко секунди, след което пламъчето се успокои и загоря стабилно. След няколко минути вече горяха двадесетина свещи.

Едва сега успяха да видят колко голяма е всъщност пещерата. Но по-важното беше, че светлината им разкри скритите досега рисунки по пода, стените и тавана. Бяха заобиколени от сложни изображения. На тавана се виждаше рисунка на огромен бял елен, рогата му бяха поне три метра. Около него тичаха и скачаха други животни. Близо до края на куполовидния таван се спотайваше вълк, а ято огромни златни орли излиташе откъм ръба и кръжеше над елена. А по цялата обиколка имаше фрески, изобразяващи какви ли не животни, нарисувани с плътни, наситени цветове: кехлибарено, червено, охра и яркосиньо.

По стените се спускаха върволици алхимични символи с различни размери, изрисувани в сребърно и златно. Някои бяха с човешки бой, започваха от пода и стигаха до средата на стената, други бяха ситни и сбити. Кръглият под представляваше една картина — пет жени, които държаха над главите си купа.

Филип остави раницата и бавно обходи помещението, докосваше с ръка символите. После започна да изучава изображението на пода. Лора седна на земята в центъра на кръга, вдигна поглед към тавана и каза:

— Просто не е за вярване.

— Да бе, направо като в „Индиана Джоунс“ — измърмори Филип кисело.

— И като си помислиш, че само шепа хора са виждали това…

— А на по-малко от тридесет метра над главите ни автобусите вървят по Сейнт Олдейтс.

— За какво мислиш, че служи?

Филип сви рамене.

— Сигурно тук се срещат, искам да кажа са се срещали Пазителите. Ти как мислиш?

Но Лора не отговори, защото току-що беше забелязала нещо.

— Виж. Тук има врата.

Не се учудиха, че са я пропуснали — беше само леко очертание върху камъка.

Филип извади копието на документа на Нютон каза:

— Това трябва да е входът за лабиринта.

Лора също погледна.

— Ето тунела, който е водел от избата на Хъртфорд Колидж — каза Филип и прокара пръст по една линия, започваща от дъното на страницата и стигаща до една врата, зад която следваха множество преплетени линии. — Ние дойдохме по друг път, защото старият тунел е бил запечатан. Пазителите сигурно са построили това помещение след 1690 година. По мое мнение след тази врата ще сме ето тук… а след това трябва да е лабиринтът.

— Първо обаче трябва да я отворим — каза Лора и се наведе, за да разгледа символите пред себе си.

Филип отвори раницата и извади обувките. После седна и свали гумените ботуши. Лора също махна своите, но вниманието й беше погълнато от знаците около вратата. Филип й подаде обувките. Тя машинално ги обу и ги завърза, без дори да гледа какво прави.