Майкъл Уайт - Равноденствие

Адептът скочи върху нея. Сграбчи я за китките. Тя се задърпа, ухапа го по ръката, но зъбите й не можаха да пробият костюма. Той я затисна с коляно. Тя понечи да извика, но не можеше да си поеме дъх. От гърлото й излезе само ръмжене. Адептът бръкна в джоба си и извади ролка тиксо. Омота китките й и лепна едно парче и на устата й. После, все така затиснал гърдите й с коляно, омота с тиксото и глезените й.

Щом приключи, се изправи и я погледна с доволна усмивка — от толкова близо тя можеше да я види зад пластмасата. Адептът си погледна часовника. 18:31. Трябваше да изчака четиридесет и три минути, преди да започне процедурата, което означаваше, че може да остави момичето живо още малко. Усети, че се възбужда.

— Тъкмо ще се позабавляваме — каза глухо.

Тънки ивици тъмновиолетово небе се виждаха зад терасираните жилища на Ботли. Лора и Филип мълчаха, погълнати от мисли. Филип бе обзет от колебания и дори страх, а Лора не можеше да се отърве от мисълта, че в същия този момент някъде наблизо едно момиче вече лежи мъртво с изрязан жлъчен мехур.

Филип спря близо до Литългейт Стрийт, близо до по-небиещия на очи вход към Трил Мил Стрийм. Потокът течеше на десетина метра под земята, на изток около миля, след което излизаше на повърхността в землището на Крайстчърч Колидж близо до една павирана алея, наречена Пътят на мъртвеца.

Филип слезе, отвори багажника, извади голяма брезентова торба и я подаде на Лора. После извади и раница, нагласи я на раменете си и затвори багажника.

Беше тихо, нямаше жива душа.

Части от Трил Мил Стрийм навремето били отворен канал и съответно източник на болести и зарази. В средата на деветнадесети век надземните части били покрити и застроени. Потокът бил нещо като атракция за смелчаци с изследователски дух докъм 60-те години на двайсети век, когато по решение на градския съвет на Оксфорд бил затворен за частни лица и в двата му края били поставени тежки метални решетки.

В решетката имаше малка вратичка, оставена за достъп на техниците по поддръжката. На нея висеше катинар. Тунелът беше около три метра широк и метър и петдесет висок. Стените бяха влажни и хлъзгави. Водата се стичаше в широка метална тръба, която влизаше в земята малко под ъгъл и изчезваше под тревата.

Лора пусна торбата на земята и се намръщи.

— И на мен не ми се влиза в тая гадост — каза Филип. — Но нямаме избор.

След което смъкна раницата и я отвори. Лора клекна до него.

— Два фенера, плюс резервни батерии. Кибрит. Мобилните ни телефони, плюс резервни батерии, макар че не съм сигурен дали долу ще има сигнал. Въже, ножче, вода, малко храна, два пуловера.

— А също и два чифта гумени ботуши и разбира се, тия клещи — каза Лора и ги извади от брезентовата торба.

Филип ги взе, сряза катинара, после обуха ботушите и влязоха.

Единствената светлина идваше само от фенерчетата им. Според картата на Чарли вратата за тунела на Пазителите трябваше да е отляво на шестдесет и три крачки от входа откъм Трил Мил Стрийм. Но крачките са доста неточен метод за измерване на разстоянието.

Миризмата направо ги задушаваше. Стените бяха плесенясали и хлъзгави. Тунелът се разшири, но беше все така нисък.

— Трябва да е някъде тук — каза Лора.

Филип спря и се облегна на хлъзгавата стена.

— Права си. Преброих петдесет и пет, но моите крачки са по-големи от твоите. Предлагам да вървим бавно с гръб към тази стена и да осветяваме отсрещната.

След десетина крачки Филип изръмжа:

— Сигурно сме го пропуснали.

— Чувствам се като Квазимодо — каза Лора.

— Добре. Аз ще водя.

После видя нещо и възкликна:

— Какво е това? — Гласът й отекна в тунела. Беше нещо червено, колкото ябълка, на педя над водата. И в него блестеше нещо като късче сребро.

— Какво е това? — повтори Лора.

— Не знам. Май е метал. Сега ще видя. Приклекна да извади ножчето от задния си джоб, изправи се и си удари главата в тавана.

— Уф!

Клекна и зачовърка с ножчето. Камъкът беше мек и се ронеше. След секунди видяха сребрист диск с диаметър около пет сантиметра. Върху него имаше изображение на пет жени, които държаха над главите си купа. Беше точно копие на изображението върху монетите, намерени на местопрестъпленията.

Лора посегна и го пипна.

И изведнъж металният диск поддаде под пръстите й и се чу глух тътен. В стената се появи черна линия, разшири се в процеп. Спускаше се до диска, заобикаляше го, продължаваше надолу и спираше на сантиметри над водата. Процепът бавно започна да се разширява — каменните стени се плъзнаха настрани в невидима ниша. След няколко мига тътенът спря и в стената се отвори тесен черен правоъгълник. Зад него се виждаше коридор.