Майкъл Уайт - Равноденствие

Бриджис можеше да е извършил по-късните убийства, разсъждаваше Мънро. Но това не помагаше много: всички убийства бяха извършени от един и същ човек. Поне така изглеждаше. Ако Бриджис не беше извършил първото убийство, тогава сигурно бе чист.

Замисли се за находките на криминалистите. Парче кожа и късче пластмаса. Нищо не беше излязло от тях. Имаше и капка кръв, намерена на мястото на второто убийство, но не пасваше на нищо в базата данни на полицията.

Разрови хартиите по бюрото си, търсеше доклада от лабораторията. Откри го най-отдолу. Втората страница бе разпечатка от спектралния анализ — ДНК отпечатъкът от петънцето кръв, открито в къщата, в близост, до която беше намерено тялото на Джесика Фулъртън. Загледа се в поредицата линии и цветни стълбчета върху листа. Това беше нечия идентификация, нечий уникален ДНК подпис, следата, оставена от човек, който в този момент най-вероятно беше недалеч оттук и който сигурно живееше в този град. Но след като нямаше съвпадение в базата данни, този уникален подпис не им вършеше почти никаква работа.

Мънро пусна листа на бюрото и вдигна телефона.

— Хорнет. Свържи ме с Хауард Смейлс от МИ-5 възможно най-бързо.

После отново взе листа със спектралния анализ. Телефонът иззвъня.

— Здравей, Хауард — каза любезно Мънро. — Да, да, мина доста време… Е, нали знаеш, все същото… Да, чух… поздравления. Хм, виж, Хауард, дали ще ми направиш една услуга? Между нас да си остане, има връзка с убий… Да. — Той се усмихна криво. — Да, имам проба, но не съвпада с нищо в нашата… Не, няма, знам… Е, ще го направиш ли? Не, не, веднага ще я пратя… И… да, спешно е… Знам, но така работи системата. Не е сред любимците на държавата, нито сред администрацията… Не… Чудесно… Благодаря ти, Хауард.

— Ходих до къщата на Джеймс Лайтман — каза Лора по телефона. — Надявах се да намеря Бриджис, но го нямаше.

— Изглежда, Мънро е намерил нова връзка между жертвите — каза Филип. — Не го видях лично, а и всички, с които говорих, бяха много уклончиви: явно главният инспектор е много предпазлив с този случай. Но успях да разбера, че всички убити момичета са взели участие в някакви психологични тестове, проведени в университета миналата година.

— Така ли? Какви тестове?

— Не можах да науча подробности. Било на доброволни начала, един ден тестове срещу ваучер за книги на стойност петдесет лири, нещо такова. Участвали са над четиридесет момичета.

— Някакви имена?

— Само Мънро и още двама-трима полицаи разполагат със списъка, нищо не успях да измъкна. Всички са много потайни. Ти къде си, между другото?

— Тъкмо влизам в Удсток.

— И аз вече се прибирам. Ще се видим след малко.

След няколко минути Филип спря на алеята пред къщата. Лора го чакаше пред вратата. Изглеждаше разтревожена.

— Какво има?

— Някой е влизал — отвърна тя.

Той бързо я последва в дневната. Компютърът му беше на парчета на пода. Навсякъде имаше разхвърляни хартии, книгите бяха съборени от етажерките, картините на майка му висяха накриво. Филип седна на единия диван и мълчаливо заоглежда пораженията. После тежко въздъхна.

— Съжалявам — каза Лора.

— За какво?

— Аз те забърках в тази каша. С моите налудничави идеи. А сега всичко, което ни остави Чарли, е изчезнало.

— Защо мислиш така?

— Ами, виж. — Тя посочи разхвърляната стая. — Това не са го направили банда хлапаци или някой случаен крадец, нали?

— И аз мисля така — каза Филип. — Но не се тревожи за нещата на Чарли. Предусещах, че нещо такова може да се случи, и… като предпазна мярка ги взех с мен. Всичко е в колата.

Гейл Хъниуел, със загоряла кожа и изсветляла от гръцкото слънце руса коса, пусна раницата си на пода в чакалнята на автогара „Виктория“ до една все още мокра от слюнка дъвка и някакво кафяво петно, за което се надяваше, че е шоколад, и се обади на приятеля си от телефонния автомат.

— Рей — каза развълнувано. — Здрасти, вече съм в Лондон. Не мога да говоря дълго, че картата ми свършва. Не, страхотно беше, професор Труман е толкова спокоен и внимателен, мисля, че свършихме добра работа. Но… месец и половина е много време. Нямам търпение да се прибера. И да се видим…

През мръсното стъкло виждаше автобусите и пътниците, които се качваха и слизаха. Един шофьор в униформа мина покрай вратата; помещението беше празно.

— Ще хвана автобуса оттук в пет и половина. Би трябвало да е в Хедингтън към седем без двайсет. Не, няма нужда да ме посрещаш… днес има мач, нали? Да, да. Не, Рей, не съм чула… какви убийства? Сериозно ли говориш? И той я е познавал? Да, да. Ами, добре, ако наистина нямаш нищо против… Не, глупчо. И ти адски ми липсваше. Прекарахме супер, но се радвам, че се връщам.