Майкъл Уайт - Равноденствие

Сложи вестника в скута на спътника си и отново се загледа през прозореца. За миг й домъчня за слънчева Гърция и работата, която обичаше. Но после си спомни за Рей — милия, нежен Рей. Ако имаше мъж на този свят, който да става за съпруг, това беше той. Изгаряше от нетърпение да го види.

Реймънд Делауер мина по моста над Чаруел близо до Пасторска наслада — оградено място до реката, повече от век служило за нудистки плаж на преподавателите от университета. В тази мрачна петъчна привечер тук бе тихо. Бяха надвиснали тежки дъждовни облаци и повечето от студентите, останали в Оксфорд, или гледаха някой ранен сериал по телевизията, или тъкмо тръгваха за някоя кръчма, или пък хапваха някъде по главната улица или по Корнмаркет Стрийт.

Гейл му липсваше повече, отколкото бе мислил, че е възможно. Този месец и половина, през който бяха разделени, му се бе сторил цял век. Не — безброй векове. Вече знаеше, че тя е единствената, че е по-важна от всички, с които бе имал връзка през първите две години в университета. Не смееше да мисли твърде напред в бъдещето или пък да задълбава много, но от друга страна, не можеше вечно да крие чувствата си.

След няколко минути излезе на широката алея, която минаваше покрай реката. С Гейл много пъти се бяха разхождали тук. Най-много им харесваше посред зима, през януари, когато беше адски студено. Миналата зима Оксфорд бе преживял най-тежките снеговалежи през последното столетие и на места Чаруел беше замръзнала. Тогава алеята изглеждаше като зимна приказка, но дори и сега, с натежалите от влагата дървета, пак излъчваше неповторим чар.

Зад него изпука съчка. Той понечи да се обърне и изведнъж усети пареща болка във врата. Хвана се за гърлото. Кръвта рукна между пръстите му. Не можеше да я види, но я усещаше. После някой дръпна главата му назад. Клоните на дърветата се премрежиха пред очите му, той се задави. Кръвта заля лицето му, влизаше в носа и очите му, той вече не можеше да вижда. За миг сякаш се понесе във въздуха, миг, изпълнен с паника и недоумение, а после падна тежко на земята, удари си главата в някакъв камък. Опита да се обърне, да се надигне, но една ръка натисна силно лицето му. После усети още едно пробождане, като от нажежена кама. Тялото му отново се разтресе, в главата му кънтеше писък.

Някак си Рей успя да вдигне ръка и да избърше от очите си кръвта. Видя само надвесена над него фигура с безизразна маска вместо лице. Затрепери конвулсивно. Неясната фигура се изправи и го изгледа отвисоко. После всичко потъна в мрак.

Автобусът потегли и Гейл си погледна часовника. 18:21. Беше подранила с двадесет минути. Разтъпка се и с удоволствие вдиша влажния въздух. Беше твърде развълнувана, за да чака Рей на спирката, и реши да тръгне към Месопотамската пътека. Рей със сигурност беше подранил и тя щеше да го срещне на алеята — колко романтично. Може би щяха да се срещнат като по филмите: след дълга раздяла, затичани един към друг, с целувка под дърветата, мислеше си тя. Усмихна се и метна раницата на гръб. Сви наляво по алеята и тръгна към първия от двата малки моста. Щом подминеше старата мелница отдясно, щеше да излезе на широката алея покрай реката и със сигурност щеше да види Рей, забързан към нея.

Започна да вали и Гейл ускори крачка. Мина по втория мост и изтича да се скрие под дърветата, после хукна към мелницата. Огромното дървено колело, останка от индустриалната революция, а сега част от музейната експозиция, не се въртеше, капките се стичаха по застиналите лопатки. Дъждът се превърна в порой, плющеше по земята и дърветата. Намести раницата по-удобно и наведе глава, та дъждът да не я шиба в лицето.

Нещо я накара да вдигне очи и видя на десетина метра сюрреалистична картина. Нещо като чувал, омазан в червено, лежеше на земята, а над него стоеше мъж в защитно облекло, по което се стичаше дъждовна вода. Лицето му беше скрито зад плексигласов визьор, имаше и качулка. Държеше нещо като нож, който проблясваше на слабата светлина.

За секунда Гейл замръзна. После изведнъж й просветна и тя осъзна, че чувалът на земята всъщност е Реймънд, по-точно неговото безжизнено окървавено тяло. А мъжът в защитното облекло я гледаше…

Гейл хвърли раницата на земята. Обърна се и тласкана от първичен страх, от ужас, какъвто не беше изпитвала досега, хукна към мелницата. И почти щеше да се спаси.

Но реакциите на Адепта бяха по-бързи.

Гейл тичаше, както никога през целия си живот. Стигна до моста, хвана се за перилата, за да не падне. Хлъзна се по дъските и падна по гръб.