Барбара Виктор - Игра на смърт

— Те срещали ли са се с него?

— Два пъти. Дадоха ни описанието му. Казаха, че карал червено ферари и бил твърде нафукан и твърде красив. — Той леко се усмихна. — Това е Швейцария. — Риалто сви рамене. — А Симоне бяха здраво и консервативно семейство. Такова нещо не можело да се случи. Искам да кажа, че изобщо не е в стила на момиче като Доминик Симоне да се сбърква с някой като Андреас Карим. — Той погледна към Реми. — Разбирате ли какво имам предвид?

Предвид личните му обстоятелства, Реми не беше най-подходящият човек, който да дава мнение за вероятността от едно фатално и неочаквано привличане.

— И какво е станало след това?

Детективът съвсем честно разказа на Реми как с нужното внимание и формално усърдие, дължимо на всяко влиятелно швейцарско семейство, полицията съвсем повърхностно започнала издирването, проучването на полезни сведения и демонстриране на нужния интерес, докато разследването не било прекратено.

— Трябваше да направим нещо повече — почти с оправдание завърши Риалто. — Но, както казах, това е Швейцария. Младите швейцарски момичета не стават атентаторки самоубийци. А може би не е така?

Реми не се опита да отговори на въпроса. Мълчанието му беше най-красноречивият отговор.

Риалто се обърна да отвори вратата.

— Следователят ще иска да се преместят телата в моргата. Няма да е зле и ние да приключим и уредим всичко.

Беше започнало да захладнява. Лекси седеше в колата си пред „Трап д’Ор“. Барът беше затворен. Тя облегна глава назад и затвори очи. Разбра, че е била задрямала, едва когато я стресна лекото почукване по стъклото. Завладяна от пристъп на абсурдна благодарност, тя отвори вратата, слезе от колата и се хвърли в обятията на Реми. Изглеждаше така, сякаш го бе чакала да пристигне, за да може най-сетне да даде воля на чувствата си.

— Ти трепериш — каза той, като зарови устни в косата й.

Тя леко го отблъсна и го изгледа втренчено в продължение на няколко секунди. Той имаше ужасен вид и Лекси предположи, че и самата тя не изглежда много по-добре.

— Какво стана?

Той видимо говореше с болка, каквато тя самата никога не бе познавала, и от една гледна точка, която още й предстоеше да опознае. Видя в него нещо, което не беше забелязвала досега, някаква древна мъдрост, каквато той несъмнено бе натрупал твърде рано в живота.

— Всички са мъртви — тихо каза той. — Семейство Симоне и един от моите хора.

Тя го погледна и почувства, че я завладява съкрушително чувство на жал.

— Съжалявам — тихо каза Лекси, а от очите й избликнаха сълзи. — Кой беше той?

— Добър човек. Едва на четиридесет и пет, женен, с три деца.

Тя се готвеше да каже нещо, да попита за името, което да й позволи по-пълно да сподели скръбта на Реми. Но не успя да каже нищо. Той улови лицето й в ръцете си и я целуна, преди да я вземе в прегръдките си и силно да я притисне. Но не от това се нуждаеше сега — да усети гърдите и ръцете й, които го обгърнаха, когато тя го придърпа към себе си. Той пак се върна към устните й, защото му бе нужно многократно да усети вкуса й, за да се убеди, че тя е истинска и че той съществува. Накрая се отдръпна.

Двамата се качиха в колата и потеглиха за Париж. Беше почти полунощ. Пътуването продължи малко по-малко от четири часа. Когато пристигнаха на lе peripherique , околовръстното шосе, което заобикаляше града, и двамата си признаха, че не им се спи и се чувстват замаяни от това, че не бяха спали почти двадесет и четири часа.

— Ще те оставя в моя апартамент — каза Реми и се пресегна през седалката, за да улови ръката й. — Майка ти е там с Крисчън.

— А ти?

— Аз трябва да се срещна с някого — тайнствено каза той, когато зави и излезе на крайбрежната улица на Сена.

Лекси реагира много опитно. Външно тя не демонстрира нищо друго, освен неопределено безпокойство, с което отговори на нескритото отсъствие на чувствителност към неговите чувства. Тя запази мълчание.

Той разбра, че е направил грешка. Проблемът беше негов, не неин. Бяха стигнали твърде далече, за да увъртат. Той избра истината.

— Трябва да се срещна с моя шеф — обясни той. — Ще бъда в нашето посолство. — Той погледна към нея.

— А после? — В гласа й прозвуча само леко любопитство, нищо повече.

— А после — повтори думите й той, — днес сутринта е погребението на Андреас в централната джамия.

Тя помълча. Знаеше почти толкова за него, за да е наясно, че с това да апелира към чувствата му или да даде израз на безпокойството си, когато той демонстрираше професионално поведение, нямаше да постигне нищо.