Барбара Виктор - Игра на смърт

Имоджин сви рамене.

— Благодарете просто на Бога — каза тя. — Това винаги е най-сигурно.

Лекси прекара ръка през буйната си разчорлена коса и приглади смачканата си блуза, като внезапно осъзна как изглежда.

— Доста напрегнато е било, нали? — Тя обърна погледа си към Имоджин. — Знаете ли какво се е случило?

— Ще отида да направя чай — в отговор каза Имоджин. Тя се изправи и добави: — Можем по-късно да поговорим за всичко. Мисля, че майка ви има нужда да подремне. Тя почти цялата нощ не спа.

— Имам нужда само да изляза от тук за няколко часа — каза Сорша. — Тя се обърна директно към Имоджин. — Сега, след като Лекси е вече тук, можете ли да ми разрешите да се поразходя из квартала? Искам да взема малко въздух.

Имоджин се запъти към кухнята и извика през рамо:

— На вас никога не ви е било нужно да искате разрешение. Вие сама не искахте да си тръгнете, защото се бояхте, че аз ще си тръгна с бебето.

Лекси се наведе напред, като продължаваше да държи Крисчън. Гласът й беше загрижен.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Моето чувство за добро физическо състояние значително се разшири. Когато бях сама в „Меридиен“, чувствах се ужасно. Когато този Реми ли, или както там се казва, се обади и ми съобщи, че бебето е в безопасност, изпитах облекчение, макар че не бях напълно убедена, че това е така. След като пристигнах тук и взех Крисчън в ръцете си, се успокоих. Но дали се чувствам добре? — Тя поклати глава. Не, не се чувствах добре, докато ти не влезе през вратата — чистосърдечно си призна тя.

— Съжалявам — започна Лекси, но Сорша я прекъсна.

— За какво? Сега поне всички сме заедно.

— Не съвсем — каза Лекси.

Сорша се намръщи.

— Къде е той?

— На работа — отговори тя и леко се усмихна. Сякаш той беше в някоя служба, където трябваше да стои осем или десет часа на ден, преди да се прибере спокойно вкъщи за вечеря.

Лекси се изправи. Бебето тихо гукаше, пъхнало два пръста в устата си, а по брадичката му бяха потекли лиги. Сорша също се изправи.

— Защо не излезеш за малко — предложи Лекси, като направи мълчаливо жест към кухнята.

Сорша я разбра. Тя се скри за кратко в спалнята, а когато се върна, носеше чантичката си. Извика на Имоджин, че ще се върне след два часа, и се обърна към вратата, за да я отвори.

— Имоджин ми даде назаем този мобилен телефон — каза тя. — Мисля, че е време да си взема свой, какво ще кажеш?

— Добре дошла в двадесет и първи век!

Лекси предпазливо влезе в кухнята и забеляза как някога абсолютно чистият плот беше затрупан с бебешки шишенца, кутии с мляко на прах и няколко изцапани с червило чаши за кафе. Като отвори хладилника, й стана смешно, когато видя, че специалното кафе на Реми, хайверът и шампанското му са заменени от истинска храна за хора, които редовно се хранеха у дома. Имоджин беше направила чай. Тя взе подноса с чашите, лимона, млякото и чайника и направи знак на Лекси да я последва във всекидневната. Там остави подноса върху бюрото и вдигна поглед.

— Как го пиете?

— Само с малко лимон — отговори Лекси и пак седна с Крисчън в скута си. Тя изчака Имоджин да сервира чая и остави чашата на масата до стола си.

— Какво ви каза Реми?

— Само да оставя бебето тук, при майка ви, и да остана, докато вие пристигнете.

Лекси помисли малко, преди да реагира:

— Само това ли знаете?

Имоджин кимна.

— Да.

Лекси се премести напред на стола си. Въпреки остатъка от противоречиви чувства и известното недоверие, които оставаха помежду им, тя се чувстваше принудена да разговаря с жената. Все пак долавяше, че някъде под розовия цвят на лицето й, червената като морков коса, блудкавите й кестеняви очи и усещането за пасторален покой, тя бе живяла целия си живот сред жертвите по света. Трябваше да научи нещо за това.

— Вие с него ли работите?

— Ще трябва да попитате него.

Лекси кимна.

— Разбирам — каза тя, подготвена да не се рови повече в нещо, което явно не бе на лице.

— Защо не ме попитате това, за което мога да ви дам отговор?

— Например?

— Какво изпитва той към вас?

— Не ми е минавало през ума — отговори Лекси, като се запита накъде вървеше този разговор.

— Той е влюбен във вас — заяви Имоджин без предупреждение.

Дори да се бе изненадала, Лекси го скри.

— Защо ми казвате това?

— Защото той е бил вече в ада и аз не искам пак да ходи там.

Думите й трудно си проправяха път. Лекси не знаеше какво точно да каже. Като се уповаваше на малкото, което знаеше, попита: