Барбара Виктор - Игра на смърт

— Значи, не е свършило — с безразличие каза тя.

Той я погледна.

— Работим, за да свършим. Сега не мога да спра.

— Знам — тихо каза тя.

Бяха на крайбрежната улица „Сен Мишел“. Движението беше слабо. „Нотр Дам“ се намираше вляво от тях. Той продължи, докато стигна началото на булевард „Сен Мишел“ и зави наляво. Спря зад паркирания камион, който снабдяваше с ресторантски продукти малкото кафене и изгаси двигателя. Обърна се към нея и спокойно й заобяснява.

— Онзи ден в моя апартамент — започна той, — когато сключихме пакта за честни взаимоотношения. — Той пак улови ръката й с едната си ръка и внимателно сгъна пръстите й с другата. — Всичко, което ти казах, беше истина — продължи той. — Само че не ти казах всичко.

— Да не мислиш, че не зная това?

Тя го остави да държи ръката й и втренчено се загледа в него, доколкото имаше смелост, без да казва нищо. Взираше се в очите му и устните му, за да открие и най-слаб трепет на съжаление. Такова нямаше.

— Нещата се случиха толкова бързо — продължи той, като погледът му се рееше някъде в далечината. — Когато получих бележката ти и след като Крисчън беше в безопасност, исках да изляза от играта. Просто да си тръгна и да забравя за всичко друго, освен теб и бебето. — Той я погледна. — Но не можех. — Той леко се отпусна назад на седалката. — Бях си тръгвал вече веднъж и си мислех, че никога повече няма да се върна. — Той понечи да каже нещо, но, изглежда, размисли. Когато пак заговори, думите му бяха по-добре обмислени. — Когато се случи това във „Фуке“, аз се озовах по средата на същото това нещо, с което бях живял през целия си живот. Тероризъм, войни, внезапна смърт, болка, страх, предателства, лъжи, измама, всички съставки, които се съдържат в един среден ден в Близкия Изток. — Той притисна ръката й към устните си. — Но за пръв път, дори насред цялата тази разруха, се почувствах жив. — В очите му имаше сълзи. — Заради теб.

Неговата неувереност, чувствата, които не скриваше, й създаваха едно усещане на увереност в неговото държане, което никога преди не бе изпитвала.

— Е, и каква е присъдата? — попита тя с тих глас.

Реми я взе в прегръдките си.

— Трябва да поговорим за всичко — тихо отвърна той. — Когато всичко свърши, трябва да отделим двадесет и четири часа, само за да си говорим. — Пусна я, за да може да се вгледа в очите й. — Има толкова много неща, които искам да ти кажа.

— Когато всичко свърши — повтори тя. — И кога ще стане това?

Хладнокръвието му отново бе неуязвимо.

— Ако всичко мине добре, по обяд.

Лекси го слушаше внимателно. Не друго, а само собственото й чувство за оцеляване я караше да бъде настоятелна. Забеляза, че той пак се бе обърнал да я погледне и този път не отклони очи от неговия втренчен поглед, съзнавайки много добре, че той може да разгадае страха в нейните очи.

— А, ако не — попита тя, — тогава какво? Да не би да се предполага аз да забравя? Просто да се престоря, че нищо не се е случило, че тебе те е нямало?

— Това е рискът, който трябва да приемем — отговори той с възможно най-безучастния си глас.

— Ти каза, че ме обичаш — продължи настъпателно Лекси. — Ако ме обичаш, няма да го направиш. Веднъж си бил напуснал. Направи го пак.

Реми запали колата.

— Не мога — каза той и сви бързо по улицата.

Когато пристигнаха в неговия апартамент десет минути по-късно, той спря на няколко метра от входната врата. Тя за миг си помисли, че е променил решението си, че ще се качи горе с нея и двамата заедно с Крисчън ще се махнат оттук.

Той пак я взе в прегръдките си.

— Ще се върна за теб по обяд. Ако закъснея, няма да е много, в най-лошия случай ще ти се обадя. — Той постави ръцете си на раменете й и я застави да го погледне. — Обещавам.

Тя бавно кимна и улови главата му с ръце, като няколко секунди го оглежда внимателно. Мигът обаче отмина и тя видя, че той не иска да я допусне до себе си. Едновременно ядосана и предизвикана, тя го пусна и леко кимна в знак на съгласие. Отвори вратата на колата и слезе. Тръгна бавно по улицата към входа на неговата сграда, без да се обръща да го погледне. А когато се обърна, него вече го нямаше.

Реми спази обещанието, което бе дал на детектив Риалто.

Стария потвърди, че Тоглин, Бригите и Енрике вече са тръгнали и са на път за Париж, но не знаеше кого са оставили във вилата. В полунощ Джошуа, специалист по влизане с взлом, се срещна с Риалто и неговите хора там. Риалто, снабден със заповед за обиск, вече се беше уговорил с охранителната фирма да деактивират сложната система за предупреждение на Тоглин. Единствената дилема сега беше как да се получи достъп до къщата. Риалто искаше да позвънят на звънеца, да представят заповедта за обиск и да влязат. Макар че това беше най-ефективният начин за установяване дали къщата е празна, Реми и Стария се бояха, че ако вътре имаше някой, влизането през входната врата щеше да осигури време на съответния човек да унищожи важните документи или да изтрие компютърните дискове. Накрая решиха Джошуа да влезе и да осигури къщата преди влизането на полицията. След като влезеха вътре, Риалто и хората му щяха да действат самостоятелно, като приберат всички документи или всякакви инкриминиращи книжа от архива на Тоглин.