Барбара Виктор - Игра на смърт

Джошуа се спря за миг на улицата, за да помисли. Нахлуването с взлом през входната врата беше твърде явно. Единствената друга възможност беше да се счупи прозорец на първия етаж. Той извади от джоба си носна кърпичка, уви я около ръката си и се приготви да счупи прозореца. Пое си дълбоко дъх и се покатери по решетката отвън, като проверяваше при всяка стъпка дали дървото ще издържи тежестта му. Когато стигна до прозореца на първия етаж, надникна вътре. Стаята беше тъмна. Като внимаваше да не изгуби равновесие, той удари силно стъклото с юмрук, веднъж, два пъти, три пъти, докато то накрая се строши. По кърпата изби кръв. Той затаи дъх. Зелените светлини на кутията започнаха да премигват в знак на това, че алармената система е деактивирана. Той се повдигна на ръце и се хвана за горния край на рамката на прозореца, като с провисналите си крака изби останалото стъкло, докато се увери, че ще може да мине през отвора. Внимателно залюля крака във въздуха и като продължаваше да се държи за рамката, най-после се промъкна вътре и се приземи в стаята. Застана неподвижно, почти без да смее да диша. Заслуша се, чакайки да чуе стъпки. Нищо. Той се промъкна по коридора, поспря се да чуе някакви звуци, които да дадат да се разбере дали е сам. Нищо. Влезе в друга стая. Никой. Тръгна бавно по коридора и внимателно провери останалите стаи. Пак нямаше нищо. Качи се по стълбите и се намери в антрето, откъдето продължи към библиотеката. Поспря се и се заслуша. С бавни движения се приближи към стъклото на прозореца. Кучетата не се виждаха никъде. След като провери трапезарията, кухнята и всекидневната, той най-сетне се убеди, че къщата е празна. Отправи се към входната врата и я отвори. Риалто влезе с хората си. Бяха повикани подкрепления, които вече бяха започнали да пристигат.

Мъжете работеха бързо, чупеха шкафчета за документи, събираха документите, изнасяха компютрите и претърсваха вилата за всякакви инкриминиращи доказателства. Докато екипът работеше, Джошуа и Риалто отидоха до ливадата към малката къща, която се бе използвала за излагане на предметите на изкуството на Тоглин. Вратата беше открехната. Мъжете я отвориха. Джошуа пипнешком потърси ключа на стената, намери го и го щракна. Прожекторчетата на тавана осветиха стаята. На пода до скулптурата на Бранкузи лежаха телата на две жени, застреляни от упор в главата.

Единственият път, когато Лекси бе идвала в апартамента на Реми, той й се бе сторил разхвърлян, необитаван, студен, анонимен и непривлекателен. Минималистичен шик, бе решила тя — съдържаше всичко, което му бе необходимо да води война от всекидневната си. Сега, когато влезе, той й заприлича на някакво съчетание от детска стая, будоар и бойно поле. Куфарът на майка й лежеше отворен на пода, дамско бельо и други дрехи бяха немарливо разпилени, обувките й бяха наредени край бюрото на Реми.

Имоджин отвори вратата. Тя се представи и подаде ръка. Лекси се ръкува и се готвеше да попита за майка си и бебето, когато Сорша излезе от спалнята с Крисчън.

— Току-що го подмених — каза тя и подаде бебето на Лекси.

Тя го гушна в ръце и му заговори тихо, като леко потри носа си в неговия. Детето загука доволно и зарита в ответ с крачета.

— Не мога да повярвам — каза Лекси с гърлен глас, прегракнал от дните и нощите на плач, на разговори, на спорове и на пълна умора. — Просто не мога да повярвам, че той е пак при нас.

— Нямаш си представа колко се успокоих, като те видях — възкликна Сорша и нежно притисна дъщеря си в прегръдката си. — Седни, макар че този човек май няма подходяща кушетка.

Лекси придърпа един дървен стол, седна и забеляза, че Имоджин я преценява с поглед.

— Благодаря ви за всичко — каза тя, като леко прикриваше неудобството си. — Предполагам, че Реми ви е разказал всичко.

— Само това, което трябва да знам — отговори Имоджин и внезапно ирландският й акцент стана по-ясно доловим.

— Клетото момиче се налага да спи в спален чувал на пода — обясни Сорша. — Този човек има само едно легло. Слава Богу, успяхме да намерим някой, който да донесе кошарка за бебето. Но не знам ти къде ще спиш.

Лекси само поклати глава, като още стискаше Крисчън.

— Не се притеснявай за мен. Аз съм толкова щастлива, че съм тук при малкото ми бебенце. — Тя потърка с носа си вратлето му, преди да погледне към майка си. — Имаш изтощен вид.

— Добре съм — отговори Сорша. — Или поне се чувствам така, откакто доведоха бебето тук. А сега дойде и ти. Просто съм много благодарна. — Тя погледна към Имоджин. — Макар че още не съм сигурна на кого да бъда благодарна. Вие знаете ли?