Барбара Виктор - Игра на смърт

От началото на операцията настроението на Айвън периодично се сменяше — от безсилие до скука. Безсилие, защото не можеше да реши как да деактивира електрическата ограда около телефонните стълбове, разположени близо до вилата на Тоглин, и скука, защото през деня беше принуден да стои без работа и да изчаква нощта, за да се опитва отново. Той седеше на малка масичка в странната синя къща в Монтрьо, недалече от общинския плувен басейн и постоянно поддържаше връзка с Имоджин и Антон, които наблюдаваха вилата на Тоглин. В седем часа същата вечер се беше обадил Стария. Нареди му веднага да тръгне за Женева. Там трябваше да наблюдава къщата на семейство Симоне, в случай че се появеше някой от хората на Тоглин.

Двамата младежи се спряха, като не смееха дори да дишат и забелязаха как някакъв човек тихо се промъква към задната част на къщата. Те видяха, че той носи пистолет. Изчакаха го, докато наближи само на няколко крачки пред тях. Момчето скочи и сграбчи човека изотзад, после сряза гърлото му. Когато непознатият се свлече на земята, момичето взе пистолета му. Без да си дават труда да проверяват дали е жив или мъртъв, те го оставиха там и бързо отидоха до предната врата. Момчето натисна бронзовия бутон. Ако никой не излезеше, щяха да се върнат при задната врата и да счупят стъклото.

Двамата бяха добре развити млади хора, леко разчорлени. Момичето, разрошено и с широко отворени от уплаха очи държеше цигара и запалка. Ръката й трепереше, което беше още една маневра, за да се преструва, че нервите й са съсипани, след като е изтърпяла травмиращото преживяване. Имаха късмет, че бяха останали живи. Очилата на младежа бяха счупени от едната страна и за да може дръжката да стои на мястото си, той я беше увил с парче тиксо. Това беше негова идея. Добър щрих, мислеше си той. Така изглеждаше уязвим. Едно момче с очила трудно можеше да има заплашителен вид. Едно момче със счупени очила изглеждаше направо достойно за съжаление. И двамата си ги биваше.

Мари Клод Симоне дойде до вратата сама. С лиричен, пронизителен глас тя високо попита на френски с типичния водоански акцент.

— Кой е?

От двете страни на махагоновата врата имаше две стъклени прозорчета. Мари Клод надзърна през това отдясно. Видя двамата млади хора. Едва ли имаха повече от двадесетина години.

— Нападнаха ни — отговори момчето. — Можем ли да използваме вашия телефон.

— Ограбиха ни — добави момичето. — Взеха ни всичко, дори и колата.

Мари Клод Симоне беше елегантна жена на петдесет и няколко години, с тъмна коса, тъмни очи и мила усмивка. Беше облечена в бежов копринен пеньоар, с бежови атлазени чехли и стискаше в ръка очилата си за четене, които висяха на украсения с ширит шнур около врата й. Беше раздразнителна и крайно неспокойна жена, чиито пристъпи на истерия се бяха учестили след изчезването на дъщеря й.

— Само изчакайте — неспокойно отговори тя. — Ще извикам съпруга си.

След минута-две Жан Пиер Анри Симоне се появи на вратата. Мари Клод застана на няколко сантиметра зад него. Беше дребен, оплешивяващ мъж, облечен в безукорен раиран костюм и добре изгладена светлосиня риза, очите му зад кръглите метални очила бяха бдителни и студени. По-късно полицията бе разбрала, че току-що се е бил прибрал у дома. Беше се забавил заради едно късно заседание в банката. Всъщност секретарката му щеше да съобщи, че Мари Клод е била обезпокоена и се е обаждала. Обяснимо е, бе добавила тя. Мосю Симоне бил точен човек, надежден като швейцарски часовник. Съседите твърдяха, че бил предпазлив, нито прекалено любезен, нито неоправдано загрижен. Беше благоразумен. Съобразяваше се с околните. Може би скептичен, но пък нали беше банкер. Ала все пак той беше изключително човечен, склонен да помага на хората в беда. Общото мнение бе, че той е пренебрегнал молбата на жена си да не отваря вратата, за да помогне на двамата младежи.

На Анри Симоне му бе необходима само секунда, за да разбере, че е направил фатална грешка. Още не беше отворил вратата, а само я бе отключил, когато двамата се вмъкнаха вътре и заловиха банкера и жена му. Мари Клод се разпищя. Анри пребледня. Момчето го бе уловило с една ръка през врата, а с другата бе насочило пистолета към главата му. Момичето беше блъснало Мари Клод назад. Когато падна, тя удари главата си отстрани в парапета. По лицето й заструи кръв. Лежеше неподвижно.

— Кой друг е в къщата? — извика момчето и стисна по-силно банкера през врата.