Барбара Виктор - Игра на смърт

Енрике все още стоеше с наведени очи и отговори на немски:

— Ами жените?

— Обади се на Хайнрих. Кажи му веднага да дойде. Той ще има грижата жените да останат тук, докато не свърши погребението и Али не излети обратно за Джида.

— А ще искате ли да ви откарам до летището?

Тоглин избухна.

— Ти глупак ли си? Какво ти казах току-що? Ще останеш тук и ще пазиш двете жени. Ще вземеш мерки Хайнрих веднага да пристигне тук. Ще се погрижиш, когато сестра ми стане и се приготви за път, да тръгнеш с нея с Те Же Ве в девет часа от Женева. Тоглин се изправи. — Аз ще откарам пежото на летището и ще го оставя там. Обади се преди това и кажи на пилота да има готовност за излитане по-рано от планираното. — Той погледна часовника си. — Кажи му, че излитаме след час.

Енрике кимна.

— Когато пристигнеш в Париж, ще отидеш право в апартамента на лекаря. Ще останете там с Бригите. Няма да я пускаш никъде. Той сякаш мислеше на глас това, което добави:

— Не мога да бъда сигурен, че това копеле е било изпратено от семейство Симоне. Възможно е да има връзка с жената, която си тръгна с бебето след атентата. — Той погледна към Енрике, сякаш едва сега бе забелязал, че той още е там. Махна с ръка и изкрещя: — Хайде, изчезвай оттук.

След като Енрике излезе, Тоглин остана седнал няколко минути. Ако бе нужно, щеше да има време да разкаже на Али какво се е случило с бебето след погребението. Междувременно разполагаше с поне дванадесет часа да намери Рашид. Търсенето вече бе започнало.

Всичко беше сбъркано. Беше сбъркано от самото начало. Докато караше колата от Монтрьо за Женева, Лекси си даде сметка, че колкото и да не познаваше Реми, внезапно бе придобила впечатлението, че го познава по-добре от всички други. Той беше едновременно двама души, а тя беше видяла и двамата отблизо. Единия тя обичаше, от другия се боеше. А сега този, когото обичаше, някак се изплъзваше от влиянието й, като бе изчезнал в един далечен спомен, за да освободи пространство за другия, от когото се боеше. Беше прослушала всичките му съобщения. Беше чула как майка й я умолява да се срещне с него в „Трап д’Ор“, вместо да ходи при семейство Симоне. Трудно й беше да повярва, че Крисчън е в безопасност, макар че бе сигурна, че Реми беше убедил майка й в това. Струваше й се твърде навременно, твърде голямо съвпадение, че точно когато тя се готвеше да разкаже на семейство Симоне всичко, Реми бе спасил бебето. Към този скептицизъм се добавяше и това, че когато позвъни в хотела, телефонистката й бе казала, че майка й е освободила стаята. Сорша с нейните преструвки, че не иска да отстъпва пред безсмисления електронен свят, който правеше хората роби на мобилните телефони, електронните телефонни указатели и електронната поща, бе постигнала това, че на Лекси сега й беше невъзможно да й се обади.

Когато най-сетне излезе на магистралата за Женева, тя последва знаците към езерото, където модерни сгради от стъкло и хромирани конструкции бяха наредени покрай водата, а също и барове, ресторанти, нощни клубове и някои от най-престижните хотели и банки. Когато видя на моравата неонова светлина, изписваща името на бара — „Грап д’Ор“, тя разбра, че е близо до дома на семейство Симоне. Караше бавно и разглеждаше внимателно картата, разгърната на седалката до нея, след което започна да се взира напред, за да прочете имената на улиците. Търсеше „Рю Кодаз“. Спокойствието на водата, в която малки лодки и платноходки бяха акостирали, привързани с вериги или въжета към циментовата алея, която обикаляше целия град, беше в контраст с тревогата, която се надигаше у нея. За миг тя замалко не зави надясно, с което щеше да заобиколи квартала и да се върне при „Грап д’Ор“. Вместо това продължи напред и зави наляво, след което започна да се катери по лъкатушещия тесен път, който в самия край стана почти вертикален. Най-после бе излязла на „Рю Кодаз“. Улицата беше окъпана от лунната светлина. Тя зави още веднъж и видя три големи каменни къщи, втората, от които се намираше на номер 20, а в нея живееха семейство Симоне.

Три къщи в редица от лявата страна на улицата. Всички те бяха керемиденочервени, с бръшлян, изпълзял надолу откъм прозорците на най-горния етаж към решетката до входната врата. Плачещи върби ограждаха алеите за коли, водещи към къщите, като добавяха сянка и интимност към всеки от имотите. Тя паркира на отсрещната страна на улицата, срещу номер 20, и внезапно разбра, че има нещо странно. Не само входната врата, която водеше към дома на семейство Симоне зееше широко разтворена, но и цялата къща бе залята от светлина. Тя наклони глава на една страна и няколко мига оглежда мястото на действие. Запалените лампи предполагаха да се вдига шум, помисли си тя, а цареше мъртва тишина. Само звуците на щурците и на птиците разкъсваха тайнственото мълчание. Тя насочи вниманието си към другите къщи от двете страни на дома на семейство Симоне и забеляза далечна светлина в един от прозорците на горния етаж вдясно, както и премигването на телевизионния екран в стаята на долния етаж на къщата вляво. Беше непонятно. Внезапно се разнесе силен звук. Лекси подскочи. Не продължи повече от десет секунди, звукът гърмеше като шум от телевизор или радио. След още няколко секунди чу как се отварят няколко прозореца на къщите от двете страни на семейство Симоне. И тогава, също така внезапно, пак настана тишина. Тя изключи двигателя, угаси фаровете с разтреперани ръце и посегна към телефона си. Реми отговори още след първото позвъняване.