Глен Бек - Залезът на демокрацията

В този момент Ноа достигна до една ниша, в която зад витрина бяха изложени снимки на най-големите световни събития както в политиката, така и извън нея, в чието създаване компанията беше участвала.

Там стояха портретите на няколко президенти на САЩ, като се започне от настоящия и бъдещия и се стигне, почти без прекъсване, назад чак до Дж. Ф. Кенеди. Баща му казваше, че единствените изключения са били Джими Картър и Никсън. Първият е бил прекалено високомерен, за да приеме такъв вид помощ, а вторият — прекалено стиснат. Нямаше никакво значение дали са Републиканци, или Демократи, за реалистите в съвременната политика идеологията е само средство за постигане на целта.

Ноа беше достигнал почти до края на коридора, когато един малък непретенциозен експонат привлече вниманието му. Нямаше нито заглавие, нито описание. На безмълвния екран се въртеше едно и също видео, което показваше как медицинската сестра Найра ал Сабах дава показания пред Конгреса. Покъртителната история на това петнайсетгодишно кувейтско момиче как по време на инвазията иракските войници са изхвърляли бебетата от кувьозите им, беше повтаряна отново и отново, до самото избухване на Войната в Залива през 1991 г.

Безспорно потресаваща, силно разтърсваща и напълно… измислена.

Клиентът в този случай беше една зле прикрита организация на поддръжници на нападението над Ирак, която наричаше себе си „Граждани за свободен Кувейт“. Момичето изобщо не беше медицинска сестра, а фотогеничната дъщеря на кувейтския посланик в САЩ. Показанията й бяха написани, продуцирани и режисирани от Артър Исая Гарднър, уважавания господин, който във видеото седеше точно зад нея.

Ноа започна да усеща тъпа, пулсираща болка в слепоочието си. В този момент се сети накъде се беше отправил — към таблото за обяви в стаята за почивка. Възнамеряваше да вземе адреса, на който онези революционно настроени откачалки щяха да се съберат, и да довърши разговора си с привлекателната наивна млада жена, на която, очевидно, трябваше да изясни едно-две неща.

— Хайде, бе, човече, какво още правим на „Парк Авеню“?

През годините Ноа много пъти се беше убеждавал, че има такива нощи, в които всичко върви наопаки. И когато това се случи, нищо не можеш да направиш, за да го избегнеш. Неприятностите започват да се стоварват върху главата ти една след друга и докато се осъзнаеш и разбереш какво става, вече си загазил. Единственото, което можеш да направиш, е да приемеш спокойно всичко, което се случва, и да се надяваш, че с изгрева на слънцето късметът отново ще ти се усмихне.

Ако има нещо положително в подобни ситуации, то е, че ако успееш да оцелееш след такава нощ, ставаш малко по-разумен. Ноа, например, вече бе разбрал, че когато нещата тръгнат зле, това най-често се дължи на неправилна преценка на обстоятелства, които е могъл да предвиди, но не е. Обикновено допуснатите грешки бяха три една след друга. Точно това твърдят и пилотите на самолети — катастрофата много рядко е резултат на една-единствена грешка. Всичко започва с малка невинна грешка или неправилна преценка, която води до друга, а тя, от своя страна, до трета и преди да се усетиш, се озоваваш на дъното на издълбан кратер. Всичко около теб гори, а ти се чудиш какво, по дяволите, се е случило.

Ето, да вземем за пример тази вечер — първата грешка на Ноа се състоеше в това, че реши да хване такси, вместо да изчака няколко минути и да вземе лимузина от гаража на компанията. След това, когато шофьорът подкара таксито, Ноа съсредоточи цялото си внимание върху своето блекбъри. Едва след няколко минути видя, че улицата пред него представляваше море от премигващи червени светлинки. Обичайното задръстване в последния работен ден от седмицата беше започнало и колите бяха подредени броня до броня, докъдето му стигаше погледът напред. Тогава допусна втората си грешка.

Докато чистачките се движеха по стъклото в ритъм, съвсем различен от този на ориенталската мелодия, която гърмеше от радиото, мъжът зад волана започна да приказва оживено. Тирадата му бе изпъстрена с цветисти епитети на родния му език. Изглежда, стоварваше цялата вина за образувалата се тапа на пътя върху GPS-а си, върху диспечера, дъжда, колата пред него и преди всичко върху жълтеникавата статуетка от слонова кост на свети Кристофър, залепена накриво върху таблото на колата.

— Виж какво, откажи се, просто се движи на запад — каза Ноа и почука по надрасканата плексигласова преграда, която го отделяше от шофьора.