Глен Бек - Залезът на демокрацията

Не беше истинска значка, но върху картата й имаше същия позлатен герб, като този на камиона, освен това името и титлата й — старши следовател — бяха изписани с релефни букви. В този момент Ноа се сети къде беше виждал това лого преди.

Преди няколко месеца „Дойл&Мърчант“ бяха проявили интерес към международния пиар на тази компания. Тя искаше образът й пред обществото изцяло да бъде променен поради появата на материали в медиите, в които името й се свързваше с цяла поредица от престъпления, като се започне с финансово облагодетелстване от военни действия, корупция и контрабанда и се стигне до масови убийства и изнасилвания. Тази задача не беше възложена на Ноа и екипа му, но от този момент нататък той започна да проявява интерес и следеше в интернет всичко, което се появеше за компанията.

Жената, прическата й и камионът принадлежаха на „Талион“, най-могъщата военна консултантска частна фирма, която служеше на правителството на САЩ.

— Вижте — започна Ноа, — знам кой е пристигнал в града тази вечер, знам, че в целия щат полицията е обявила повишена степен на готовност или както там го наричате. Но аз просто пътувах в таксито, а шофьорът се опита на всяка цена да ме закара навреме. Не знам какво друго бих могъл да ви кажа.

— Познавате ли се с шофьора?

— Не.

— Никога преди това ли не сте го виждали?

— Не и не знам нищо за него. В този град има над двайсет хиляди таксита. Аз просто вдигнах ръка и спрях едно от тях.

Жената записваше нещо на компютъра, погледът й беше вперен в един от мониторите.

— Откъде идвахте?

— От работа.

— И къде отивахте?

Сърцето му започваше да бие все по-учестено. Независимо от желанието му нивото на адреналина му се качваше. Преди малко се страхуваше, но сега започваше да го обхваща гняв. Не бързаше да отговори. Тя усети настъпилото мълчание и вдигна поглед към него. Едва тогава попита:

— Необходимо ли е да се обадя на адвоката си?

— Не виждам причина за това.

— Задържан ли съм?

— Ами…

— Задържан ли съм?

— Не.

— Тогава, значи, мога да си тръгна.

— Не разбирам причината за нежеланието ви да разговаряте с нас…

— Благодаря ви за всичко — заяви Ноа и стана от стола. — Лека нощ.

— На там ли се бяхте отправили тази вечер?

Тя държеше в ръка съобщението за събранието, което Ноа бе свалил от таблото за обяви и бе пъхнал в джоба си.

В този момент в съзнанието му съвсем ясно изплува един мъдър съвет, който беше чул по време на лекция по основи на правото още през първия семестър на следването си в нюйоркския университет. Първия съвет, който трябва да дадете на клиентите си, когато ви се обадят от ареста, независимо дали са виновни, или невинни, е да мълчат, никога, по никакъв повод не казвайте нищо на ченгетата. А освен това тази тук не беше ченге.

— Просто минавам от там, за да се срещна с един човек, след това ще ходим някъде другаде.

— Какво знаете за тази група, господин Гарднър?

— Абсолютно нищо. Както ви казах.

— Те са свързани с „Арийското Братство“ — започна тя и едновременно с това разлистваше някаква папка на бюрото си, — както и с паравоенното движение „Самотна звезда“, с „Националната комисия по труда“, с „Коалицията за общо право“, „Ърт Либерейшън Фронт“…

— Чакайте малко, спрете — прекъсна я Ноа. — „Националната комисия по труда“ ли? Та това е малка нискобюджетна нестопанска организация, която се занимава със сигнали за лоши условия на работа и експлоатация на детски труд. Ще позволите ли да ви дам един съвет, госпожо? Вземете и си осъвременете списъка на организациите, които представляват потенциална опасност, иначе хората ще започнат да ви се присмиват и накрая ще ви изхвърлят от това удобно местенце. А както ви казах и преди, не знам нищо за тази група, нито пък за дейността им, нито за онези, с които, според вас, са свързани. Имам среща с един човек и след това ще ходим на друго място. Вярвайте ми, не бих поддържал връзки с хора от „Арийското Братство“ — продължи той и посочи към монитора й. — Но вие вече сте направили проверка и всичко това ви е известно.

— Ние знаем кой сте, господин Гарднър.

— Предполагам, че с това искате да кажете, че знаете кой е баща ми.

— Точно така.

— Добре. А сега си тръгвам, ако няма какво друго да ми кажете.

Тя кимна и посочи найлоновия плик с вещите му на бюрото. Той взе плика, дръпна листчето със съобщението от ръката й и мълчаливо излезе.

Когато Ноа отново се озова на улицата, дъждът беше намалял и в момента слабо ръмеше. Докато се отдалечаваше от камиона, започна да вади вещите си от плика и да ги пуска обратно в джобовете си. Беше изминал половин пряка, когато чу някой да вика зад гърба му. Двама огромни мъже влачеха шофьора на таксито към черния камион.