Глен Бек - Залезът на демокрацията

По време на поне четири от кратките разговори бе дочул звуци от кодиращи устройства, а при един от тях се беше включила и система за променяне на гласа. Всеки един от хората, отговорили на обаждането му, внимаваше изключително много да не разкрие самоличността на човека, за когото то беше предназначено, но последният не прояви особена предпазливост.

По време на този разговор Ноа долови споменаването на едно фамилно име. Кодът беше 212, значи телефонът се намираше някъде в Манхатън, а името, което дочу, не му бе непознато. Същия ден го бе срещнал във вестниците. Това бе личният телефонен номер на най-вероятния бъдещ финансов министър, в случай че на изборите нямаше никакви изненади.

В момента този човек беше президент на клона на Федералния резерв в Ню Йорк. Той, както и двайсет други личности от подобен ранг, сега изоставяха всичко останало и се отправяха към конферентната зала, където бащата на Ноа ги очакваше заедно с вече присъстващите.

Ноа се запъти към ъгловия апартамент в югоизточното крило, отключи вратата и влезе в кухнята, която се използваше само за приготвяне на храната на баща му, когато беше в града. Помещението, по-голямо от повечето директорски кабинети, бе облицовано с фаянс и полиран гранит. Оборудването беше от неръждаема стомана, според изискванията на личния готвач на Артър Гарднър.

Ноа се приближи до един от газовите котлони, запали го и изпълни последната инструкция от списъка:

Унищожи бележката, наблюдавай я, докато изгори.

След като приключи с възложените му задачи, Ноа започна безцелно да се шляе по коридорите. Не можеше да прецени точно колко време беше изминало, откакто му бе наредено да напусне събранието. В „Дойл&Мърчант“ не се допускаха никакви часовници — нито по стените, нито за лична употреба от персонала.

Това беше една от многото приумици, чиято цел бе да напомня на работещите тук, че това място е съвсем различно от всички останали. През годините интериорът на сградата на компанията се беше преобразявал така, че в момента приличаше на макет, отразяващ процесите, протичащи в мозъка на възрастния мъж. В нея можеше да се види всичко, което той харесваше, и нищо, към което изпитваше неприязън. Понякога странностите бяха в резултат на импулс или на избухване, друг път бяха плод на дълго обмисляне, но след като Крал Артър веднъж произнесеше решението си по даден въпрос, той никога и при никакви обстоятелства не го променяше. Историята с часовниците се случи няколко години преди раждането на Ноа.

През 1978 година една от главните счетоводителки погледнала часовника си, докато Артър Гарднър отправял прочувствено обръщение към подчинените си по време на Коледното тържество. Когато в стаята станало съвсем тихо, тя вдигнала поглед от ръката си и по очите на бащата на Ноа разбрала, че за нея е настъпил часът да си търси нова работа в някаква друга сфера. В следващия понеделник неписаната заповед за забрана на всякакви часовници вече влязла в сила. Само благодарение на особеното му благоволение прозорците все още съществуваха, въпреки че единствено офисите на висшия персонал имаха гледка към външния свят.

Ноа продължи да се движи безцелно, зави надясно, все още не му беше съвсем ясно накъде се е отправил. Наоколо нямаше жива душа, макар че някой би казал, че тази фраза винаги е валидна в света на пиар бизнеса.

Коридорът, в който се намираше в момента, отразяваше накратко историята на компанията. В него, като в галерия, бяха изложени в рамки миналите и настоящите постижения. Изрезки от вестници, реклами, изфабрикувани новини, статии, чиято цел беше скрита реклама, изкусно сътворени редакционни обзори, чиито дати можеха да се проследят чак до далечната 1950 година. По плоските екрани на мониторите по стената непрекъснато се прожектираха моменти от най-важните събития за компанията. Никой от конкуренцията в пиар индустрията не можеше да се похвали с подобна зала на славата.

Въпреки това там нямаше витрина с изложени трофеи, нямаше лъскави награди за изключителни пиар кампании, за Бога, този вид неща изобщо не можеха да се вземат на сериозно. Едно от малкото правила в бизнеса, но може би най-важното, гласеше: „Най-добре свършената работа винаги остава незабележима. Ако обществото усети намесата ти, значи си се провалил“.

В началото на коридора бяха по-незначителните постижения: манията да си вземеш камък за домашен любимец, която неочаквано беше заляла страната; различните играчки, които непременно трябваше да бъдат купени за Коледа (дори имаше случаи на хора, извършили убийства, когато някой ги беше прередил на опашката за тях); цяла поредица от изфабрикувани момчешки банди и тийнейджъри поп звезди, повечето от които дори не можеха да изпеят вярно нито един тон, нито пък можеха да свирят на какъвто и да е инструмент. Един път бащата на Ноа шумно се беше похвалил, че може да превърне някои от най-ужасните масови убийци на двайсети век в модели за подражание сред миролюбивите представители на американската контра култура. И го беше постигнал — по стените висяха снимки на безброй безименни студенти, рок звезди и холивудски знаменитости, гордо носещи фланелки, на които бяха отпечатани романтичните образи на Председателя Мао и Че Гевара.