Глен Бек - Залезът на демокрацията

— Станахте част от доктрината. Накарах ви да се страхувате, господин Пърсел, и в страха си вие приехте моята истина, моята власт и се отказахте от своите собствени. Народът ще направи същото, оставете това на мен. Хаотичната съпротива, която все още съществува, ще бъде унищожена с един бърз удар. Няма да има революция, само бърз, малко разтърсващ скок в социалната еволюция. Ще възстановим естествения ред на нещата и тогава сред хората ще настъпи спокойствие и одобрение за делата ни — заяви той с усмивка. — Преди да сме привършили, те с радост ще се редят на опашка и ще плащат данък за въздуха, който дишат.

Артър Гарднър направи няколко крачки и се приближи към групата в другия край на масата.

— Всеки един от вас беше поканен тук този следобед лично по мое предложение. Малкият, но сериозен проблем, който беше възникнал, ми послужи само като въведение, като повод да се запознаем. Този документ, изтекъл в пресата, постави началото на разговора ми с вашите началници, те, от своя страна, разговаряха със своите началници и така нататък. Темата на разговора ни беше един широко мащабен план, върху който се работи отдавна, но вече настъпи моментът да бъде приложен в действие. Казах им, че времето е дошло, и в края на краищата те се съгласиха да съдействат при едно условие. Вие, всички вие, ще отговаряте за осъществяването на този план. На вас се пада, така да се каже, тежката работа. Беше решено, че преди да бъде изграден новият ред, вие всички единодушно трябва да заявите, че сте готови да пазите, защитавате и възстановите онова, което ще остане от страната ни след промените.

На екрана зад него изплува цитат, буквите бяха изписани така изящно, все едно бяха излезли изпод перото на самия автор. На Ноа не му беше необходимо много време, за да се сети, че откъсът бе взет от „Юлий Цезар“.

Възрастният мъж наблюдаваше, докато присъстващите четяха текста, и след това заговори отново:

— Шекспир е писал за време, в което е трябвало да се вземат тежки решения и, дами и господа, това време отново настъпи. Застанали сме на кръстопът, цивилизованият свят е на кръстопът. В едната посока — всички хора са създадени равни, равни в бедността си, равни в невежеството си, равни в нещастието си. В другата посока е осъществяването на най-светлите мечти на човечеството. Но те не могат да бъдат достояние на всички хора — имаше един такъв кратък, неуспешен експеримент. Богатството, спокойствието, благоденствието, дори самото оцеляване — тези най-лелеяни от човека неща, ще бъдат постигнати само от най-приспособимите, най-заслужилите и най-смелите от нас. Само от хората с визия за бъдещето.

В залата отново бе настъпила абсолютна тишина.

— А сега — продължи Артър Гарднър почти шепнешком, — когато попътният вятър духа в платната ни, тръгнете с мен. Все още можете да спасите себе си и едновременно с това да ни помогнете да изградим цял един нов свят върху пепелището на стария.

Ноа спря по средата на главното фоайе и остана там известно време. В главата му се въртяха най-различни недовършени мисли, чувстваше се объркан, като човек, който беше забравил накъде отива и защо.

Събранието продължаваше и в този момент, но вече без него. Баща му бе обявил почивка и по време на нея му беше подал листче, на което бяха изписани множество телефонни номера, както и някои инструкции. Това беше последната задача преди началото на уикенда. Явно ставаше въпрос за ВИП персони, които трябваше да бъдат поканени за втората част на презентацията, в случай че първата част преминеше според очакванията. Очевидно точно това се бе случило.

Изпълнението на възложената му задача започна някак странно, а последвалите телефонни разговори ставаха все по-странни и по-странни.

Нямаше записани имена, само номера. При всяко от обажданията телефонната слушалка беше вдигната още преди второто позвъняване, при това не от някой обикновен служител, а от личен асистент. Очевидно в петък вечер, след приключване на работното време, на всеки един от тези телефони имаше дежурен професионалист и най-вероятно тези дежурства продължаваха двайсет и четири часа в денонощието. Това изглеждаше твърде странно, но може би беше честа практика в средите, в които се движеше баща му.