Глен Бек - Залезът на демокрацията

— Но не всичко е загубено — продължи възрастният мъж.

Чертите на лицето му омекнаха, по устните му заигра едва доловима многозначителна усмивка.

— Кажете ни какво трябва да направим — беше жената, която се бе обадила и по-рано.

Ако се съдеше по задъхания й, изпълнен с благоговение глас, тя вече бе станала член на култа към Артър Гарднър.

Той се приближи към масата, където една върху друга бяха натрупани множество еднакви папки, и взе най-горната.

— Отговорът на въпроса ви се намира тук — отвърна той. — Аз съм стратег и се ползвам с доста добра репутация, но в този случай не ме е срам да призная, че ползвам опита и познанията на гигантите — Удроу Уилсън, Джулиан Хъксли, Уолтър Липман, Клауърд и Пивен, Бернайс и Айви, Сол Алински. Списъкът е много дълъг. Единственото, което съм направил тук — продължи той и посочи папката, — е да формулирам в чист вид идеите на моите предшественици, които са мечтали за нов, устойчив прогресивен национализъм, но никога не са успели да видят мечтите си превърнати в реалност. Ние сме длъжни да довършим започнатото от тях дело — да създадем нова структура, която ще оцелее, когато изгнилите отломки от проваления проект „Съединени американски щати“ бъдат отнесени от задаващата се буря. В рамките на тази нова структура нацията ще се въздигне от развалините, ще се възроди и най-после ще заеме полагащото й се място в света. А вие — спря за миг, огледа хората около себе си и продължи, — вие ще ръководите тази възродена нация.

В далечния край на стаята един от старшите членове на групата, който до този момент само беше слушал, вдигна ръка в знак, че иска да зададе въпрос.

— Господин Гарднър — започна той, — а какво ще стане с народа?

— Какво да стане с народа? Народът е загубил смелостта си да вярва. Отказал се е от способността си да мисли. Хората вече дори не могат да си създадат възгледи, те попиват възгледи, докато седят и зяпат телевизорите си с отворени усти. Техните мисли се произвеждат от хора като мен. Какво ще стане с хората ли? Преди двайсет години в същата тази зала показах на група късогледи бизнесмени как да продават на хората най-често срещаното нещо на земята и то на цена три пъти по-висока от цената на най-качествения бензин. Показах им как да продават същата тази вода, която тече от кухненските кранове и един галон от нея струва една десета от цента. Тогава това изглеждаше невероятно — то противоречи на всякаква логика и здрав разум. Вашите баби и дядовци биха нарекли такава продажба чиста кражба, измама или направо обирджийство и при това биха били напълно прави. Но този случай ме накара да разбера едно нещо — можеш да накараш хората да купят всичко, от бутилка чешмяна вода за три долара, до истинска кръвопролитна война, но не трябва да забравяме, че това е нож с две остриета.

Екраните примигнаха още веднъж и върху тях се появиха две думи, изписани с огромни черни букви, които заемаха цялото пространство от пода до тавана на залата.

НАДЕЖДА и СТРАХ

— Виждате ли? Ако хората бъдат просто измамени, то винаги съществува вероятността един ден да се събудят и да се опълчат срещу извършеното престъпление. Но ние няма да променяме възгледите им, ние ще променим истината. Повечето хора искат просто да бъдат оставени на спокойствие, те са готови да приемат всичко, докато успеем да поддържаме в тях илюзията за свобода и за американския начин на живот. Ние изкуствено повдигаме надеждите им и подхранваме страховете им и щом веднъж ни повярват, завинаги ще бъдат на наша страна. Щом това стане, можете спокойно да ги хванете за вратовете и да ги накарате да прочетат неоспоримите научни доказателства — могат с очите си да видят, че на етикета пише, че съдържанието на бутилката е взето от градската водопроводна мрежа, но въпреки това ще ви кимнат вяло, ще подминат крана на чешмата и ще отидат да си купят вода от автомата. В този момент осъзнавате, че всичко на този свят е възможно. Вие! — Артър Гарднър посочи с пръст седящия в края на масата Пърсел, който подскочи като че ли го бяха боднали с остен. — Когато влязохте в тази стая, си мислехте, че аз съм ви наемен работник, и с пълно право вярвахте, че вие определяте правилата, тъй като ми плащате заплатата. Защо тогава позволихте на мен, вашия скромен служител, да ви заповядвам, да ви контролирам и дори да ви унижа пред очите на колегите и подчинените ви? Защо?

След като стана ясно, че никакъв отговор няма да последва, възрастният мъж продължи: