Глен Бек - Залезът на демокрацията

Всички запазиха абсолютно мълчание.

— Добре — кимна той. — Докато се запознавах с онзи злополучен документ и като знам как стоят нещата при вас, се сетих за две значими събития в живота ми. Първото се случи в началото на 1989 година, когато група бизнесмени дойдоха при мен със задача, която беше истинско предизвикателство. През изминалия век техните предшественици бяха работили здраво и бяха успели да изградят бизнес, който участваше на пазара със стотина милиона долара. Наследниците им бяха доволни от това, което бяха получили, но искаха да го доразвият още малко. Може би да разширят участието си на вътрешния пазар с три до пет процента годишно. Затова дойдоха при мен, стиснали почтително шапките си в ръце, и ме попитаха дали тези безкрайно високи цели са постижими. И те, също като вас, носеха една папка. В нея бяха всичките им страхове и тревоги, скромните им надежди и мечти.

Завъртя се и се обърна директно към мъжа, който все още стоеше прав в другия край на стаята:

— Господин Пърсел, ако не греша? Доколкото ми е известно, вие сте бавно изгряваща звезда във всемогъщото Министерство на вътрешната сигурност, нали така?

Единственият отговор, който последва, беше отсечено кимване с глава.

— Преди малко горяхте от желание да изкажете мнението си. Ето, на стената ви очаква една съвсем нова дъска за писане, почистена преди малко. На ваше разположение има и няколко цветни маркера. Надявам се, че ще успеем да ви намерим дори и лазерна показалка, която да ви помогне да насочите вниманието ни към интересните примери, които сте ни подготвили. И сега, бихте ли искали вие да водите събранието, или ще ми предоставите възможността да продължа аз?

Пърсел стисна зъби, но не каза нищо. След миг понечи да седне отново на стола си, но едно леко потрепване на ръката на възрастния мъж го възпря. Беше като безмълвен жест, с който треньорът на кучета би възпрял прекалено буйна кучка по време на първата й разходка без нашийник.

— Останете така още малко, господин Пърсел. Помогнете ми. Попитайте ме какво продаваха онези мъже и аз ще ви покажа пътя към цял един нов свят, в който всичко е поставено пред вас като на тепсия и чака само да се протегнете и да го вземете.

Възрастният мъж заобиколи масата, застана до Пърсел и му кимна окуражително:

— Хайде, попитайте ме.

— Какво продаваха? — попита най-накрая Пърсел с тих немощен глас.

В погледа на Артър Гарднър пробягна лека усмивка.

— О, не беше нищо особено ценно. Вода.

Старецът постави ръката си върху рамото на Пърсел, стисна го топло и с жест подкани изумения мъж да седне на мястото си. Пърсел седна.

— Моля всички да ми простите. Нашият колега, господин Пърсел, беше така добър да ми помогне да ви демонстрирам нещо, към което ще се върна съвсем скоро.

От тавана със слабо жужене започнаха да се спускат прожекционни екрани, които постепенно закриха облицованите с ламперия стени на огромната кръгла стая. Когато екраните бяха спуснати, като по даден знак светлината от лампите притъмня. Остана само кръг от мека светлина, която послушно следваше Артър Гарднър, докато той се върна отново на мястото си.

— Ще ви кажа същото, което преди двайсет години в същата тази зала казах на онези мъже, които тогава се занимаваха с бутилиране на вода. Ако в тази папка сте посочили границите на амбициите си, то тогава не сте дошли на правилното място. От двете страни на „Медисън авеню“ е пълно с офиси на рекламаджии. Дори и най-загубените от тях могат да ви помогнат да постигнете нищожните си цели и при това няма да ви искат много пари. Ако това наистина е всичко, което искате да постигнете, отидете при тях. Но те останаха, както се надявам, че ще останете и вие, и не само постигнаха целите си, не само ги удвоиха и учетвориха, а всъщност постигнаха хиляди пъти по-голям ефект от този, който първоначално желаеха. Същото мога да направя и за вас и вашите цели.

Една млада жена с доста сухарски вид, която седеше сред останалите клиенти, плахо вдигна ръка, само на няколко сантиметра над масата. Имаше изражение сякаш сама беше готова да посрещне атаката на цяла армия. Заговори едва след като мъжът на подиума й кимна в знак на позволение.

— Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид, господин Гарднър — каза тя. — Какво разбирате под „нашите цели“?

— Да, точно така, вашите цели. Вашето бъдеще. Бъдещето на правителството, за което работите. Това всъщност означава бъдещото на страната ни и спешната необходимост да работим за благото й. Така достигаме и до втората история, в която, колкото и да е странно, темата за водата продължава. Преди известно време бях на почивка в Шри Ланка, всъщност коя година беше точно? А, да, през 2004, малко след Коледа. Една прислужничка дойде и ме събуди по средата на прекрасен сън. Горкото момиче задъхано ми съобщи, че току-що е пристигнало спешно съобщение за земетресение в близост до Суматра и че трябва да се евакуираме колкото е възможно по-бързо. Докато чаках да ми опаковат багажа и хеликоптерът да пристигне, наредих да ми донесат закуска. След това, когато всички вече бяхме облечени за път, се качихме на покрива на сградата и зачакахме. Нали се сещате, към нас идваше една огромна вълна. Земетресението беше отприщило на дъното на океана енергия, равна на половин милиард атомни бомби, и вълната цунами се разпростираше във всички посоки от епицентъра със скорост от петстотин мили в час.