Лий Чайлд - 61 часа

— Какво ще кажеш? — подхвърли Питърсън.

— За кое?

— За мерките за сигурност.

— Адекватни са.

— Само толкова?

— Такива трябва да бъдат.

— Според мен са много добри.

— В крайна сметка човешката природа ще надделее. Все пак са нови, от година и нещо. Достатъчно е двама надзиратели да ги домързи по едно и също време. Рано или късно ще се случи. Винаги се случва.

— Песимист.

— Не, реалист.

Питърсън се усмихна, натисна педала и колата пое по заснежения път към града.

На две хиляди и седемстотин километра на юг малък кортеж от три черни рейнджроувъра се движеше към имението на Платон. И трите бяха чисто нови, на не повече от месец, спортен модел със затъмнени стъкла. На практика представляваха модифицирана версия на „Лендроувър LR3“, оборудвани с форсирани двигатели на ягуар. Изключително подходящи за черните, но сравнително безопасни пътища, които водеха към имението на Платон в равнината Мичоакан. Във всяка кола имаше по двама души, общо шестима. Всички бяха местни хора, надхвърлили трийсет, с двайсетинагодишен опит, облечени в тъмни костюми и добре въоръжени.

Всички бяха работили за Платон и преди. Което означаваше, че малко се страхуваха.

Трите джипа изскочиха от последния завой и поеха по прашната права отсечка от километър и половина, която свършваше пред портала на имението. Мъжете зад волана знаеха, че вече ги следят с бинокъл и няма връщане назад. Придвижваха се плътно един зад друг и поддържаха стабилна скорост от осемдесет километра в час. После намалиха. Достатъчно далеч, за да не представляват заплаха. Говореше се, че охраната на портала е въоръжена с противотанкови ракети. Или най-малкото с гранати, изстрелвани с ракета. Плюс ракети земя-въздух срещу нападение от правителствени хеликоптери. Последното може и да не беше истина, но никой нямаше желание да провери.

Трите джипа спряха на почетно разстояние от портала. Шестимата мъже слязоха от купетата със затъмнени стъкла и останаха неподвижни в жегата на ранната вечер. Никой не се приближи към тях, но те знаеха, че са обект на разпознаване от разстояние. И това щеше да бъде всичко. Доброто им поведение се гарантираше не от мерки за сигурност, а от простия факт, че в близката околност живееха техните сестри, майки, баби и братовчедки. Никой от тях не искаше да гледа как дерат кожата на някоя от близките му. Може би защото съжителството с нея след това щеше да бъде доста трудно.

Забръмча бензинов двигател и порталът бавно се отвори. Минута след като трите автомобила минаха през него, системата автоматично го затвори след тях.

Питърсън свали Ричър пред дома на Джанет Солтър. Тук беше новото му временно убежище. Подметките му заскърцаха по снега нагоре по пътечката. Полицайката в антрето му отвори. Джанет Солтър седеше под кръга светлина на настолната лампа в библиотеката с книга в ръка. Другата полицайка дежуреше до прозореца, с гръб към вътрешността на стаята. Всичко беше спокойно.

— Чета Шерлок Холмс — вдигна книгата Джанет Солтър.

— За кучето, което не лае нощем? — попита Ричър.

— Точно нея.

— Вече мислих по този въпрос. Вятърът духа откъм къщата на съседите ти. Кучето не може да надуши евентуалното присъствие на външни хора.

— Искам да ти покажа една подобна книга в гостната.

Джанет Солтър остави своята книга на масичката и се надигна от стола. Ричър я последва в предната стая. Тя затвори след него, но не му показа никаква книга. Вместо това попита:

— Рокерите наистина ли си тръгнаха?

— Да.

— Ще се върнат ли?

— Не мисля.

— Значи съм в безопасност?

— Не съвсем.

— Защо началник Холанд ги е пуснал да си заминат?

— Такива са правилата в малкия град — отвърна Ричър.

— Което означава, че моите показания пред съда ще „заковат“ само един човек, както обичате да се изразявате.

— Така е.

— Но уговорката беше друга. Трябваше да заковем всички. А сега те ще се превърнат в проблем за някое друго градче.

— А после за второ, трето и така нататък.

— Това не е справедливо.

— Но така стават нещата.

— Исках да кажа, че не е честно да се излагам на толкова голям риск срещу толкова малка отплата.

— Искате да се оттеглите ли?

— Да.

Шест без пет вечерта.

Оставаха десет часа.

Джанет Солтър седна на един от столовете в гостната, а Ричър погледна през прозореца. Навън беше спокойно. Само ченгето в патрулката, което си гледаше работата както трябва. Той непрекъснато въртеше глава наляво-надясно, очите му следяха огледалото за обратно виждане.