Лий Чайлд - 61 часа

Питърсън паркира максимално близо до вратата за посетители. Зад нея се простираше празно и мрачно преддверие. Подът беше покрит с мокър линолеум, стените бяха боядисани със зелена блажна боя, на тавана светеха луминесцентни тръби. В дъното имаше рентген и метален детектор, около които бездействаха трима униформени надзиратели. Питърсън ги познаваше. И те него. След минута ги пропуснаха в чакалнята през една от страничните врати. Новопостроено, но вече занемарено помещение. Топлият въздух миришеше на престояло кафе, прясна пот, влажни вълнени палта и евтини полиестерни униформи. Обзавеждането се изчерпваше с пет ниски стола, наредени пред бюро с компютър. Един униформен надзирател го включи, набра някаква парола и излезе.

— Федерален затвор, федерална база данни — каза Питърсън. Явно не беше много добре запознат с последната, тъй като му се наложи доста дълго да чука по клавиатурата. Процедура, придружена от стиснати устни и учестено дишане. Най-накрая стигна до нещо, тъй като отпусна ръце и се взря в екрана.

— Същата работа, поне в началото — промърмори той. — Южноамериканец, с неизвестен произход и неизвестна възраст, може би надхвърлил четирийсет години. Вероятно живее в Мексико, притежава заложни къщи в Чикаго, Минеаполис, Милуоки, Де Мойн и Индианаполис. Подозиран за разпространение на дрога в споменатите градове, плюс организирана проституция.

— Нещо ново? — попита Ричър.

— Имената на градовете. Те липсваха в предишната справка.

— А освен тях?

— Нищо доказано. Стандартно предупреждение за опасността, която представлява този човек. Стигнал е до най-високите етажи, където едва ли имат достъп невинни момченца от църковния хор. Предполага се, че е убил стотици хора. Изглежда, това е едно от предварителните изисквания за достъп. Де Мойн не впечатлява никого, за разлика от Чикаго. Със сигурност не е аматьор.

Питърсън отново зачука по клавиатурата. Отново стисна устни и задиша учестено.

— Притежава собствен самолет — обяви след секунди той.

— Много хора притежават самолети.

— Но този е Боинг седем три седем. Стандартен пътнически лайнер, преустроен за частно ползване. Предполага се, че го е купил от фалирала авиокомпания в Мексико.

Ричър не каза нищо.

Питърсън продължи да чука по клавиатурата.

— Много е нисък — добави той. — Малко над метър и петдесет.

— Наистина ли?

— А ти колко си висок?

— Метър и деветдесет и три.

— Значи си с четирийсет сантиметра по-висок от него.

— На практика той е джудже — рече Ричър.

— Някакъв тип го нарекъл джудже и се събудил в болницата с отрязани крака — мрачно обясни Питърсън.

Сюзан Търнър се добра до канцеларията си в Рок Крийк след дълго и бавно шофиране в натоварения трафик. Паркира на запазеното си място, влезе през входната врата и пое нагоре по стълбите. Парапетите все още бяха железни, коридорът на втория етаж все така тесен, застлан с линолеум. Зад вратите с матирани прозорчета все още имаше канцеларии. Нищо не се е променило от времето на Ричър, помисли си тя. Най-много да са пребоядисали канцелариите, които все още бяха обзаведени по служебния протокол. В нейната се намираше прословутото метално бюро с три телефона, които осигуряваха трийсет външни линии. Ергономичен офис стол на колелца, кантонерки и два стола за посетители на пружиниращи крачета. Стъкленият полилей представляваше обърната купа, която висеше от тавана на три железни вериги. В нея беше завинтена енергоспестяваща крушка. Настолният компютър разполагаше с бърза и сигурна връзка с държавните учреждения. Освен това тя имаше и лаптоп, който беше свързан безжично с отделна мрежа. На стената висеше осъвременена карта на света.

Сюзан седна зад бюрото. Съобщения нямаше. Никакви новини от Военновъздушните сили. Ричър не се беше обаждал. Тя вкара дигиталния диктофон в USB порта. Разговорът й с арестанта автоматично се прехвърли в аудиофайл. Системата за гласово разпознаване щеше да го превърне в писмен документ. Двата новосъздадени файла щяха да бъдат изпратени по местоназначението си. В резултат щяха да последват арести. В Тексас, Флорида и Ню Йорк. После щеше да последва официална похвала за добре свършена работа, плюс препоръка за награждаване с „Бронзова звезда“. Това беше ясно като бял ден.

Ричър също е бил награден с „Бронзова звезда“ далеч назад във времето. Тя знаеше това от личното му досие, което лежеше разтворено върху бюрото й. Дебело и старо, сякаш задъхано от теснотията на твърдия картон. Беше го прочела няколко пъти. Джак Ричър, без бащино име, роден на 29 октомври. В семейство на военни, но без наследствена кариера, тъй като баща му бе служил в Морската пехота. Майка му беше французойка. Завършил Уест Пойнт, служил в продължение на тринайсет години. Единствено във Военната полиция. От гледната точка на Сюзан това автоматично го превръщаше в ангел въпреки непрекъснатите неприятности, съпътстващи кариерата му. Беше казвал каквото мисли, без да му пука пред кого. Беше вършил каквото трябва, без да му пука за последствията. Беше пренебрегвал правилата, беше рязал глави. Разжалван в капитан, защото счупил крак на някакъв цивилен. А във всяко разжалване се крие кодирано послание. Време за преместване, приятел. Но той беше останал. И се беше борил със зъби и нокти, за да си върне майорските пагони. Нещо, което се случва изключително рядко. А после бе оглавил 110-а част. Първият й командир. Или по-скоро основател.