Лий Чайлд - 61 часа

Такъв беше нейният предшественик. Което не означаваше, че е пример за нея.

Но в хода на тези тринайсет години служба той бе награждаван с редица медали — „Сребърна звезда“, Медал за изключителна служба на Министерството на отбраната, „Легион за заслуги“, „Пурпурно сърце“ и „Бронзова звезда“. Явно способен и всеотдаен мъж с голям талант. Което означаваше, че при повече дисциплина, баща в Сухопътните сили и майка американка днес би могъл да бъде дори началник-щаб на армията.

Една доста ексцентрична кариера.

„Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“ бе получил в Бейрут, където бе служил като офицер за свръзка в Морската пехота по времето на големия бомбен атентат в американските казарми. Той бил тежко ранен, но въпреки това проявил героизъм. Заслугите му за останалите медали не бяха цитирани, което означаваше изпълнение на секретни мисии.

Бил хоспитализиран в Бейрут, а после го транспортирали по въздуха за лечение в Германия. Досието съдържаше и медицинският му картон. Бил с отлично здраве. Получената при бомбардировките рана зараснала бързо и напълно. След нея останало онова, което в армията наричат „обезобразяващ белег“. Тоест бог знае колко ужасяваща гледка. Бе висок метър и деветдесет и три, а според медицинските документи от Германия тежеше сто и осем килограма. И нямаше никакви недостатъци. Зрението му бе отлично.

Той имаше много способности. Беше високоценен експерт по малокалибрените огнестрелни оръжия. Бе спечелил с рекорден резултат вътрешното състезание по стрелба с пушка на хиляда метра. По някаква странна ирония физическите му качества се оценяваха като малко над средните в класната стая и отлични на бойното поле. Свободно владееше английски и френски и прилично испански. Безупречен бе с всички видове лично оръжие и изключителен в ръкопашния бой. Сюзан знаеше много добре какво означава последното. Все едно да се изправиш срещу включен на високи обороти електрически трион.

Твърд, но интелигентен човек.

Снимката му беше залепена от вътрешната страна на корицата. Бе цветна, леко избеляла от времето. Къса разрошена коса. Яркосини очи под полуспуснати клепачи. Прям и втренчен поглед. Два видими белега — единият в ъгълчето на лявото око, а другият на горната устна. Лицето му приличаше на издялано от камък от добър, но припрян скулптор. Имаше дебел врат, широки рамене, дълги ръце с големи длани.

Устните му бяха разтеглени в лека усмивка, излъчваща търпение и лека досада. Сякаш бе знаел, че го снимат, и току-що бе предупредил фотографа, че разполага с три секунди, преди да натика апарата в гърлото му.

Джак Ричър, без бащино име.

Общото впечатление на Сюзан беше, че е интересен човек, вероятно добър като приятел, но изключително опасен като враг.

Вдигна слушалката и набра своя човек във Военновъздушните сили. Попита за нещо ново и получи отрицателен отговор. Позаинтересува се кога ще има новини и човекът отвърна скоро. А тя каза, че трябва да бъде много скоро.

— Май се опитваш да впечатлиш някого, а? — обади се нейният човек.

— Нищо подобно! — тросна се тя и прекъсна връзката.

Последният документ в досието на Ричър беше стандартен формуляр за обща справка, съдържащ обобщения на останалите документи. Седемдесет и три на брой, всичките засекретени. Нищо особено. В армията всички документи са засекретени. Първите седемдесет и две справки носеха различни дати в рамките на тринайсетте години служба. Степента на тяхната секретност беше такава, че всеки опит за проникване в тях щеше да я постави в неудобно положение. Явно ставаше въпрос за оперативни рапорти. Секретността на седемдесет и третата беше по-ниска, но за сметка на това тя беше много стара. Според датата й Джак Ричър без бащино име би трябвало да е бил едва шестгодишен. Съвсем малко момче. Това беше странно. По правило рапортът за семейното положение би трябвало да се намира в архивите на Морската пехота, а не в тези на Сухопътните войски. Заради баща му.

Но защо армията бе запазила документ за едно шестгодишно хлапе?

Сюзан изпрати имейл до отдел „Човешки ресурси“ с молба за еднократна парола. С нейна помощ щеше да получи временен достъп до въпросния документ.

Процедурата по напускането на затвора беше същата като при влизането, но в обратен ред. Плюс старателен обиск на превозното средство. Питърсън спря в първата изолирана клетка. Двама въоръжени с фенерчета надзиратели прегледаха багажника и задната седалка, после размениха местата си и повториха обиска. Централният портал се отвори и Питърсън вкара колата във втората клетка. Пазачът там провери само документите им за самоличност и им махна да минават.