Лий Чайлд - 61 часа

— Защо питаш? — отвърна Питърсън.

— Можем да проверим тоя Платон, който и да е той. По всичко личи, че е един от основните играчи.

Питърсън се настани на съседното бюро и затрака по клавиатурата. Кликна на едно-две места, вкара някаква парола. Вероятно се беше отворил диалогов прозорец, защото Ричър видя левия му показалец да натиска „Shift“, а десния да изписва буквите една по една: П-Л-А-Т-О-Н.

Платон.

— Нищо — обяви в следващата секунда полицаят. — Само отпратка към „Гугъл“, където пише, че бил гръцки философ.

— Някакъв списък с прякори?

Питърсън набра още няколко символа. Девет почуквания по клавиатурата.

— Южноамериканец с неизвестно гражданство — обяви той. — Липсват сведения за истинското му име и възраст. По всяка вероятност живее в Мексико. Предполагаем собственик на заложни къщи в пет американски града, подозиран в трафик на наркотици и проституция.

— Добър човек.

— Няма полицейско досие. Нито тук, нито в Мексико.

— Това ли е всичко?

— Във федералната база данни сигурно има повече, но аз нямам достъп до нея.

Ричър отново вдигна слушалката, а после я върна на мястото й. В Рок Крийк имаха по-важна работа от неговите проучвания. Запита се дали не е започнал да им писва. Или да ги отегчава. Като някой от бившите военни, които продължаваха да живеят около някогашните си гарнизони, наливаха се до зори в евтините кръчми наоколо и дрънкаха какви ли не глупости за славното минало. Или като пенсионираните градски ченгета, които не бяха спестили достатъчно, за да се преселят на юг, и продължаваха да посещават старите кръчми, които преди бяха контролирали, и се намесваха във всеки разговор.

— Можем да отскочим до затвора — подхвърли Питърсън. — Те са включени към федералната база данни, а аз познавам хора, които мога да ни свършат работа.

Пет без пет следобед.

Оставаха единайсет часа.

Затворът се намираше на осем километра на север, в края на продължението на пътя, който свързваше магистралата с града. Прав като конец път, сякаш проектантът беше теглил една черта с линията си върху картата. Почистен от снега, с разхвърляна по платното сол. Оживен. Ден за свиждане. Автобусите от центъра на града и обратно сновяха неуморно.

Осемте километра изминаха за осем минути. През първите седем от тях Ричър виждаше само схлупено небе и микроскопични късчета лед във въздуха. После се появи затворът. Бледото сияние на хоризонта се превърна в стотици отблясъци синкавобяла светлина, които обливаха ограда от бодлива тел. Дълга ограда, висока около четири метра. И може би около четири метра широка, разделена на две части. Пространството между двете беше запълнено с метални спирали. Още спирали бяха монтирани отгоре. Те леко помръдваха от вятъра и мътно проблясваха на светлината на прожекторите. Самите прожектори бяха окачени на високи пилони, наподобяващи тези по стадионите, издигащи се на десетина метра един от друг. Огромни, обърнати надолу метални сфери, групирани по четири и оборудвани с мощни осветителни тела. На всеки трийсет метра се издигаха наблюдателни вишки — високи разкрачени конструкции с остъклени кабини и външни мостчета за достъп, оборудвани с подвижни прожектори. Светлината им се отразяваше от дебел пласт недокоснат сняг, който я правеше двойно по-ярка. Отвъд оградата се виждаше плац, заемащ триста метра, заобиколен от нови правоъгълни бетонни постройки. Заемаха площ колкото едно средно голямо село. Или на малък град. Сградите бяха осветени както отвън, така и отвътре. Дебелите им стени бяха осеяни с малки прозорчета, които приличаха на корабни илюминатори. Покривите им бяха покрити с дебел пласт сняг, еднакви като войнишки одеяла.

— Ето я дойната крава — промърмори Питърсън.

— Впечатляващо — рече Ричър.

И наистина беше. Огромен, простиращ се върху стотици декари терен. Ярко осветен, наподобяващ извънземен космически кораб на фона на тъмната пустош. Увиснал в пространството, сякаш се колебаеше дали да кацне, или да изчезне в мрака и да потърси друга, по-гостоприемна земя.

Пътят свършваше на нещо като широк площад пред главния портал. Периферията му се очертаваше от скамейките на автобусните спирки, маркирани от кошчета за боклук. Питърсън го пресече по средата. Порталът представляваше нещо като тунел, с покрив и стени, върху които имаше дебели спирали бодлива тел. Достатъчно висок, за да пропуска затворническите автобуси, и достатъчно широк за двете платна — едното навътре, другото навън. Всяко от платната свършваше пред тройни врати. Питърсън мина през първата от тях, която моментално се затвори след колата. Спряха пред втората, също затворена. Дебело облечен надзирател излезе от някаква странична врата, огледа ги и се върна обратно. Вратата се отвори и Питърсън измина още десетина метра. После процедурата се повтори. Когато се отвори и третата врата, колата се насочи към правоъгълните сгради. Плацът беше отъпкан от автомобилни гуми и човешки крака. Беше ясно, че градските автобуси свалят пътниците си отвън пред портала. Ричър си представи как жената с малкото дете, които беше видял в закусвалнята, газят снега към помещенията за свиждане и обратно.