Лий Чайлд - 61 часа

Ричър се обърна към екрана.

— Пусни го отначало, ако обичаш.

Питърсън изтегли червената точка обратно и кликна „Play“. Главата на адвоката се премести с три сантиметра напред, после прозвуча дрезгавият му шепот: Древните гърци твърдят, че ако проявим търпение да изчакаме шест часа, ще можем да решим всичките си проблеми.

— Аз не го разбирам така — поклати глава Ричър. — Той не казва „разполагаме с шест часа, по време на които ще се решат всичките ни проблеми.“ Според мен посланието му е друго — шест часа след даден момент във времето ще се случи нещо, което ще им реши проблемите.

— Така ли мислиш?

— Това е мнението ми, нищо повече.

— А какво ще се случи?

— Ще завият сирените. Това е единственият начин да стигнат до мисис Солтър.

— Но как един адвокат може да включи сирените?

— Не може. Вероятно ще го направят заедно.

— Как?

— Какво се случва в осем вечерта в затвора? Вероятно сервират вечерята, нали? Най-подходящото време за бунт в зоологическата градина е времето за хранене.

— Те се хранят по-рано.

— Тогава времето за гледане на телевизия. Може би спор коя програма да гледат — Си Би Ес или Ен Би Си.

— Ти каза, че втори бунт няма да има.

— Но нещо трябва да се случи. Адвокатът има предвид някакво събитие в бъдещето, в което изглежда абсолютно сигурен.

Питърсън пребледня. Зачервеното му от студа лице стана бяло като платно.

— Мили Боже! — прошепна той. — В осем е вечерната проверка! Заключват ги по килиите и ги преброяват! Ами ако нашият човек е изчезнал следобед, но те все още не го знаят. Една бройка няма да им излезе. Сирените ще завият в осем и една минута!

Бързо се върнаха в къщата на Джанет Солтър. Вечерята беше почти готова. Още десетина минути, не повече. Спагети със сирене, плюс салата в голяма дървена купа. Домакинята предложи да сложи още едни прибори за Питърсън. Той прие поканата, а после хвана Ричър за лакътя и го побутна към гостната.

— Ще стоя тук и ще чакам сирените — обяви той.

— Добре — кимна Ричър.

— По-добре двама, отколкото един.

— Несъмнено.

— Въоръжен ли си?

— Да. Мисис Солтър също.

— Откъде ще се появи нашият човек?

— От улицата, с кола. Студът изключва други възможности.

— Можем ли да направим нещо преди това?

— Не.

— Предполагам, че бихме могли да предупредим управата на затвора. Ако включат сирените сега, човекът може да се окаже неподготвен.

— Не го искаме на нова позиция — възрази Ричър. — Трябва ни в осем и две минути на алеята. Когато ще бъдем готови да го посрещнем. Ти сам каза, че трябва да приключим с този въпрос.

На две хиляди и седемстотин километра на юг Платон излезе от къщата си и тръгна към трите черни рейнджроувъра, спрели плътно един зад друг с работещи двигатели. Шестимата мъже стояха до тях, разпределени по двойки. С вдигнати глави, с тъмни очила и сключени на гърба ръце. Платон внимателно ги огледа. Познаваше ги. Беше ги използвал и преди. Бяха добри изпълнители, но не бяха изключителни. Компетентни, но безстрастни. Не бяха най-добрите на света. Втора класа, но с достатъчно умения. Можеше да ги опише с още куп прилагателни.

Платон огледа автомобилите. Три на брой, напълно еднакви. Британско производство. Всеки на цената на едно висше образование. Може би в Харвард. Преброи ги отпред назад: един, два, три. После отзад напред. Три, два, един. Можеше да избира. Никога не заемаше една и съща позиция в кортежа. Беше твърде предвидимо. И твърде опасно. Искаше да има две трети шанс за оцеляване при първия изстрел срещу себе си дори когато е единствен. Беше изчислил, че вторият ще пропусне целта, защото допълнителната мощност на двигателите им придаваше невероятно ускорение. По-добро от турбодвигателите.

Избра кола номер три. Донякъде това беше двоен блъф. Антиинтуитивен. Ако първите две коли бъдеха взривени, третата може би щеше да попадне в капана на останките им. Разчиташе, че очакванията ще бъдат да е преценил това. Следователно би трябвало да е в първата кола. Нещо, което до известна степен ограничаваше шансовете му от две трети. При висока скорост кортежите се разкъсват. Окачването тип „Макферсън“ и бързината на реакциите дават възможност на третия шофьор да заобиколи препятствията.

Той кимна към третия джип. Единият от мъжете пред него бързо отвори вратичката. Платон се качи, използвайки стъпалото. Нормално за човек с неговия ръст. Той се настани на Задната седалка, тапицирана с кремава кожа с черни ръбове. Облегалка за ръката на вратата вдясно от него, друга в средата на седалката. Климатикът бе включен. Двамата мъже седнаха отпред. Вратите се затръшнаха, водачът включи на скорост. Кортежът потегли. Порталът вече се отдръпваше встрани. Намалиха, плъзнаха се през него и рязко увеличиха скоростта. Така изминаха първите един-два километра, обвити в прах.