Лий Чайлд - 61 часа

— Излязох на разходка, това е всичко. Няма причини за тревога. Мистър Питърсън се справя много добре.

— У дома ли се връщате? — попита Холанд.

— Да.

— Искате ли да ви закарам?

— Благодаря, но предпочитам да походя. Целта на това малко приключение беше глътка чист въздух и леко раздвижване.

— Добре.

— Елате да изпиете едно кафе, ако желаете.

— Добре — повтори Холанд.

После погледна в огледалата и направи маневра по ширината на платното. Изпод гумите излетяха ситни парченца лед. Пое нагоре, но без да подава газ. Колата запълзя редом с тях. Придържаше се в лявата част на платното. Човекът зад волана, празната седалка до него, високите купчини сняг в банкета, после Ричър и накрая Джанет Солтър. Изработени от твърди компоненти, предните зимни гуми стабилно се търкаляха по пътя. Задните бяха с вериги. При завъртането всяка брънка от тях издаваше свой отделен звук. Холанд включи аварийните светлини, за да предупреждава колите след себе си, които се движеха по-бързо. На задното стъкло имаше още сигнални лампи, еднакви с онези, които бяха скрити под предната решетка. Това ще свърши работа, помисли си Ричър. Гледана от разстояние, немаркираната кола спокойно можеше да мине за патрулка.

— Това е смешно — отбеляза Джанет Солтър.

— Просто си върши работата — отвърна Ричър.

— Не обичам да съм в центъра на вниманието.

— Вие сте важна за него.

— Само защото може да ме използва.

— Вие сте известна гражданка на Болтън. От онези, които началникът на полицията трябва да обгражда с внимание.

— Единствените известни граждани тук са затворническите надзиратели — поклати глава Джанет Солтър. — Повярвайте ми.

Продължиха напред в компанията на бавно пълзящата кола. На откритите места отдясно вятърът духаше с яростна сила. Огромна маса леден въздух, свистяща над плоската, лишена от всякакви препятствия земя. Микроскопичните ледени късчета летяха хоризонтално и почукваха по качулката на Ричър. Може би бяха прелетели стотици мили. Може би идваха чак от Скалистите планини.

— Студено ли ви е? — попита Джанет Солтър.

Ричър се усмихна, колкото му позволи замръзналото му лице.

— Нищо ми няма.

Прибраха се в къщата и се заеха да отстраняват замръзналия сняг от дрехите си. Изтърпяха и болката на размразяването. Ушите на Ричър горяха, носът и брадичката му бяха пронизани от болезнен сърбеж. Питърсън и двете полицайки очевидно изпитваха същото, но не показаха признаци на недоволство. Очевидно ставаше въпрос за някаква особена гордост, типична за жителите на Южна Дакота. Началник Холанд беше далеч по-добре. Отоплената кола, далеч от ледения вятър, все пак имаше значение. Но въпреки това и той си направи труда да потръпне, влизайки в антрето. Облекчение, помисли си Ричър. Опасната авантюра, наречена разходка, беше отминала.

Двете полицайки заеха обичайните си места. Джанет Солтър отиде да включи електрическата кана. Ричър, Питърсън и Холанд я наблюдаваха от антрето. Телефонът иззвъня. Джанет Солтър извика някой да го вдигне. Направи го Питърсън. Послуша няколко секунди, после подаде слушалката на Ричър.

— За теб — рече. — Жената от сто и десета.

Ричър пое слушалката, а Питърсън и Холанд се оттеглиха към кухнята. Инстинктивна проява на любезност.

— Свързах се с един човек от Военновъздушните сили — рече гласът.

— И?

— Нещата се изясняват. Бавно, но не заради някаква секретност. По-скоро обратното — защото това място е изоставено и забравено от много години. Отпаднало е от списъците отдавна — може би още когато кучето на Господ е било пале. Никой не си спомня нищо за него.

— Дори предназначението му?

— Всички детайли са архивирани. Засега моят човек успя да се добере единствено до някакъв рапорт, в който се описват трудностите по време на строителството. Няколко пъти са променяли архитектурните планове заради особеностите на терена. Споменават се някакви шисти. Имаш ли представа какво е това?

— Скални маси. Вероятно много твърди, след като са им създавали проблеми.

— Наистина е имало някакво подземно строителство.

— Със сигурност — кимна Ричър. — За два часа проучвания резултатът ти никак не е лош.

— За един — поправи го гласът. — Преди това си подремнах.

— Ти си лоша.

— При последната проверка установих, че не си ми началник.

— Добре. Нещо друго?

— Извадих късмет с ченгето от Флорида на име Каплър. Служил е в Маями, роден пак там преди трийсет и шест години. Преди две е подал молба за напускане без видими причини. Не е имал здравословни проблеми, не е теглил кредити. Ще науча повече, след като вляза в архивите на тамошния полицейски участък.