Лий Чайлд - 61 часа

Ричър остана на мястото си. Питърсън съблече шубата и се настани срещу него. Неловкото мълчание беше прекъснато от появата на сервитьорката с бележник в ръце. Това не беше заведение, в което те чакат да разгледаш менюто. Питърсън си поръча хотдог с вода, а Ричър предпочете печено сирене и кафе. Беше избрал място срещу витрината. Питърсън се обърна да провери гледката и на лицето му изплува доволна усмивка.

— Знам, че стъклата са запотени, но автобусът е голям рече Ричър. — Няма как да го пропусна.

— Ти няма да си тръгнеш.

— Още не съм решил.

— Ким не пожела да дойде. Не обича блъсканицата.

— Такава като тази или изобщо тълпите?

— И двете.

Заемаха маса за четирима, а пред вратата все още имаше опашка. Но никой не изрази желание да седне при тях. Хората влизаха, надничаха, а после се отдръпваха. Светът бе разделен на две половини — на хора, които харесват ченгетата, и на хора, които не ги харесват. Същото беше и с военните. Ричър се беше хранил хиляди пъти на празни маси.

— Какво щеше да направиш на мое място? — попита Питърсън.

— В какъв смисъл?

— За участъка.

— Той не е твой.

— Но съм втори по чин.

— Щях да организирам сериозно обучение, а после щях да поискам преразглеждане на договора със затвора. Кризисният им план е абсолютно неприложим.

— Но снощи свърши работа, ако не броим ситуацията около мисис Солтър.

— Точно там е работата. Казваме, че нещо върши работа, но на практика не е така. Трябва да се планират и случайностите.

— Не ме бива много в политиката.

— Кажи ми, че в договора има клауза за преразглеждане след определен срок.

— Има. Но те ще кажат, че много рядко се нуждаят от помощта ни. А ние няма да имаме аргументи за противното, особено след като изтече месецът до делото.

Тук разговорът приключи. Питърсън замълча, а Ричър нямаше какво да му каже. Без Ким обядът се оказа пълен провал. Но храната беше добра, а кафето — горещо. На бара имаше три кани, които постоянно се допълваха и изпразваха. Сиренето изглеждаше добре изпечено и Ричър се приготви да поеме калориите. Все едно че хвърляше въглища в пещта. Когато на човек му е студено, все едно че е на диета. Едва сега започна да проумява защо местните хора му се струваха еднакви — стройни, руси и слаби. Светлите коси им бяха по наследство. А бяха слаби и стройни, просто защото мръзнеха по половин година.

Пръв се нахрани Питърсън, Ричър го последва. Почти веднага усетиха нетърпеливите погледи на хората пред вратата. Затова Ричър побърза да плати и остави щедър бакшиш, за което сервитьорката го възнагради с уморена усмивка. Двамата излязоха на тротоара точно навреме, за да видят как един голям жълт автобус спира на паркинга пред полицейския участък.

Два без пет следобед.

Оставаха четиринайсет часа.

Автобусът беше същият модел като онзи, който катастрофира преди два дни. Със същите удобства. Непрозрачно задно стъкло, пред което беше инсталирана тоалетната. Същият брой седалки, същата врата. Влезе в паркинга от север и вратата се оказа от обратната страна на участъка. Обърнал гръб на вятъра, Ричър стоеше на площада редом с Питърсън и гледаше малката група облечени в топли дрехи възрастни хора, които се сбогуваха със своите домакини. Разменяха се топли прегръдки и ръкостискания, както и адреси и телефони. Ръкавът на жената със счупената ключица беше празен. Багажът на онази с пострадалата китка се носеше от друг. Почти не се виждаха лепенки по лицата на останалите пострадали. Раните им бяха зараснали. Новият шофьор поемаше куфарите и саковете и ги подреждаше в багажника. Възрастните пътници го заобикаляха и внимателно се качваха през отворената врата, като се хващаха за никелираните парапети. През прозорците се виждаше как се настаняват по местата си — белокосите тави шаваха напред-назад по централната пътека.

Последен се качи Джей Нокс, вече в качеството си на обикновен пътник. Той прекоси салона и се настани най-отзад, през три реда седалки от останалите. Мястото на Ричър. Близо до задните колела, където най-много друсаше. Ако не усещаш пътя, пътуването губи смисъла си.

Новият шофьор затръшна капака на багажника и се качи по стъпалата. Секунда по-късно вратата се затвори след него с тихо съскане. До слуха на Ричър долетя дрезгавото боботене на дизеловия мотор. Въздушната спирачка се освободи с облекчена въздишка, скоростите се включиха с отчетливо потракване. Моторът изрева и автобусът бавно напусна паркинга. Насочи се на юг към магистралата, срещу ледения вятър. Ричър го изпрати с поглед.