Лий Чайлд - 61 часа

Не откриха нищо.

Три без пет следобед.

Оставаха тринайсет часа.

После претърсиха кухнята, която се помещаваше в съседната къща. Ричър беше на мнение, че тя е една от възможностите. Като пространство беше открита и проста. Единствена за целия лагер. По-лесна за претърсване от останалите хижи. Но ключът не беше там. Бурканите за брашно, захар и кафе бяха по местата си, но бяха прекалено празни, за да скрият някакъв метален предмет. Нямаше го и по лавиците. Не беше залепен с тиксо под масата, не беше скрит в останките от корнфлейкс, не беше пъхнат сред купчините чаши.

Напуснаха кухнята и тръгнаха обратно към каменната сграда, претърсвайки къщите една по една. Ставаха все по-бързи и по-ефективни, просто защото всички бяха еднакви. Накрая стигнаха дотам, че можеха да си вършат работата почти със затворени очи. Но резултат нямаше.

Накрая стигнаха там, откъдето бяха започнали — най-близката къща до каменната постройка. Не изпитваха особено желание да се захващат с нея, тъй като бяха сигурни, че и там ги очаква разочарование. И окончателният провал след прегледа на всичките петнайсет постройки. Все пак Ричър влезе вътре, последван от другите двама. Обиколи помещението, подмина печката и спря до последното легло вдясно.

— Сутринта тук седеше едно момиче — рече той.

— Какво момиче? — изправи се до него Холанд.

— Рокерка, най-много деветнайсет-двайсетгодишна. Само тя не беше навън. Всички останали почистваха снега.

— Болна ли беше?

— Не, изглеждаше напълно здрава.

— Заключена?

— Не, вратата беше отворена.

— Може би е пазела ключа. Такава е била задачата й.

— Може би. Но къде ли го е оставила?

— Как изглеждаше?

— Висока, слаба и руса, като повечето местни хора.

— Мислиш, че е била местна?

— Метамфетаминът се произвежда на местна почва — рече Ричър. Висока, слаба и руса , повтори мислено той, после се обърна към Холанд. — Тук мобилните телефони имат ли покритие?

— Разбира се — кимна полицейският шеф. — Земята е равна до хоризонта. За нас вятърът, прахта и микровълните са едно и също.

— Може ли да използвам телефона ти?

Холанд му го подаде и той набра номера, който помнеше наизуст.

— Да?

— Аманда, моля.

Прищракване, тихо бучене, после гласът.

— Къде се изгуби, по дяволите? — раздразнено попита Аманда.

— Ти какво? Да не си майка ми?

— От доста време се опитвам да те открия.

— Намирам се до постройката, която е собственост на Военновъздушните сили. Опитвам се да вляза, но не мога да открия ключа. Бързо ми изброй двайсетте най-вероятни места, на които може да се скрие малък предмет.

— Процепът на видеото, чайникът, обувката, зад капака на телевизора, мястото за батерии в транзистора, издълбана книга, процеп в пенопласта на автомобилна седалка, калъп сапун, тубичка с меко сирене.

— Дотук са само девет. Ти си безнадежден случай.

— Дай ми време.

— Тук не разполагам с тази стока.

— Казвай какво виждаш около себе си.

Ричър тръгна да обикаля и да описва всичко пред очите си.

— Тоалетното казанче — каза гласът.

— Проверих ги всичките.

— Някой скъсан дюшек?

— Няма такъв.

— Хлабава дъска на пода?

— Не.

— В такъв случай подпали къщата и прекарай пепелта през сито. Във Военновъздушните сили със сигурност правят ключовете от същия материал, който използват за бойните глави. Няма начин да не оцелее.

— Защо си се опитвала да ме откриеш?

— Защото знам какво представлява този обект.

Доловили някаква част от думите през слушалката, Питърсън и Холанд бързо се приближиха. Ричър седна на леглото, на което беше седяло момичето.

— Това място е било предназначено за сиропиталище — рече гласът.

— Под земята? — вдигна вежди Ричър.

— Било е преди петдесет години. В разгара на Студената война. Всички били подлудели. Моят човек ми изпрати документите по факса. Ужасни прогнози за броя на жертвите. Руснаците разполагали с огромно количество бойни глави. Дори при тотален конфликт пак щели да им останат достатъчно, за да търсят допълнителни цели. Проиграли сме всевъзможни сценарии, стигайки до конкретен ден в конкретна седмица от годината. Събота или неделя, или по време на училищните ваканции, всички щели да бъдат еднакво уязвими. Но не и през работните дни и по време на семестъра. За тях прогнозата сочи, че е имало значително разделение между възрастното население и децата в смисъл на физическо местоположение. Родителите щели да бъдат на едно място, децата — на друго. Може би в скривалища под училищата.