Лий Чайлд - 61 часа

Той започна да се отдалечава. После, поддавайки се на внезапен импулс, спря рязко пред най-близката къща. Първата от задния ред, разположена на една линия с втората от първия. Тълпата го беше последвала, разтегляйки се на дълга опашка от мястото, на което го беше посрещнала. Приличаше на гигантски въпросителен знак, извиващ се по пътеките между къщите. Над нея висеше тънък облак пара. Най-близо до него бе мъжът, с когото бе разговарял.

Ричър бутна вратата и тя се полуотвори.

— Това не е ваше — обади се човекът.

— Издигната е върху наш бетон и това ми е достатъчно.

— Нямаш заповед.

Ричър не отговори. Дойде му до гуша от приказки. Беше прекалено студено. Лицето му изтръпна, зъбите го заболяха. Просто отвори вратата докрай и надникна вътре.

В къщата беше тъмно и топло. В дъното боботеше нафтова печка. Във въздуха се долавяше сладникавата миризма на течно гориво. Леглата бяха дванайсет, по шест край двете стени. В далечния край имаше оградена кабина, по всяка вероятност банята. Сиви одеяла, кашони със сгънати дрехи, пердета от зебло на квадратните прозорчета.

На леглото в далечния десен ъгъл на стаята седеше млада жена. Без палто, защото беше топло. Без шапка. Осемнайсет-деветнайсет годишна. Най-много двайсет. Беше малко мрачна, но безспорно красива. Дълга светла коса, силни и правилни черти на лицето. Висока и стройна. Ричър за миг си помисли, че я беше виждал някъде. Но не беше. Просто беше запомнящ се тип. Като Ким Питърсън. Типична жителка на Южна Дакота. Не знаеше откъде се бяха домъкнали тези типове, но явно използваха помощта на местните хора.

Отстъпи крачка назад и затвори вратата. Обърна се към мъжа, който продължаваше да пази двуметрова дистанция и попита:

— Ще ми покажеш ли и останалите къщи?

— Щом искаш — кимна рокерът, без да демонстрира някаква неохота.

Просто раздвижи краката си под дебелите дрехи и започна да отваря една след друга вратите на дървените къщички по пътеките. Четиринайсет от тях бяха абсолютно еднакви. Две редици легла, груби пердета, нафтови печки, кашони, сиви одеяла, сгънати дрехи. Никакви скамейки, никакви работни маси, никаква стъклени епруветки или газови горелки, никакво лабораторно оборудване. И никакви хора. Момичето в първата къща беше единственото, което беше останало на закрито, без да работи. Може би беше болно.

Последната дървена къщичка на втория ред се оказа кухня. Две готварски печки в дъното, няколко дървени маси край стените, грубо сковани лавици с чинии, купи, чаши и оскъдни хранителни запаси. Полупразни буркани с брашно, захар и кафе. Няколко самотни кутии с варива и спагети заемаха лавици, които можеха да поберат дузини.

Нямаше никакво лабораторно оборудване.

Ричър се сгуши в шубата и спря на пътека между две къщи. Колата му все още беше на мястото си, двигателят й окуражително мъркаше. Почистеният път зад нея се стесняваше към хоризонта. Широк, гладък, красив. Като ниско окосена трева. Без нито една дупка или пукнатина, въпреки че от изграждането му бяха изминали петдесет лета и петдесет зими. Имаш ли представа колко огромен е бил военният бюджет преди петдесет години , беше попитал гласът по телефона. От гледката, която се разкриваше пред очите му личеше, че тук, насред полето, са били излети най-малко четиристотин хиляди квадратни метра бетон, които после просто са били забравени.

— Желая ви приятен ден — рече Ричър и тръгна към колата си.

Девет без пет сутринта.

Оставаха деветнайсет часа.

Пътуването по обратния път протече по абсолютно същия монотонен начин, като се изключи един малък инцидент на първия завой, който можеше да завърши и с катастрофа. Ричър преодоля сравнително бързо широката и добре почистена отсечка, но благоразумно намали скоростта по тесния път с дълбоки коловози, който продължаваше дванайсет километра. Отдалеч се подготви да вземе левия завой, който щеше да го вкара в коловозите на изток, успоредно на магистралата. За нещастие точно там се озова пред цистерна, която се опитваше да направи обратното — да излезе от дълбоките улеи и да поеме към лагера. Голямо и тежко превозно средство с изписано наименование на фирмата от двете страни. Вероятно носеше гориво за печките, бензин за пикапите или дизел за електрогенератора. Водачът му превключи на ниска предавка и завъртя волана малко прибързано. Тежкият влекач прескочи заснежените ръбове на коловозите и се насочи право към колата на Ричър. Той скочи на спирачките, надявайки се веригите да захапят леда. Но този модел „Краун Виктория“ беше претъпкан с електроника, която не позволи на колелата да блокират. Цялото купе се разтресе от действието на антиблокиращата система. Цистерната се носеше право насреща му и Ричър рязко завъртя волана. Предните гуми изгубиха сцепление и се хлъзнаха. Предницата на колата се размина на косъм от тежката задница на цистерната, която продължи напред с напрегнат вой на двигателя. Ричър я проследи в огледалото за обратно виждане. Колата му се беше озовала напряко на пътя. Предните колела бяха потънали в коловозите, водещи на изток, а задните — в обратната част на платното. Наложи му се да направи няколко маневри на първа и на задна скорост, за да се освободи от капана.