Лий Чайлд - 61 часа

— Кой си ти, по дяволите? — попита Ричър.

— Разкарай се — отвърна мъжът.

Ричър тръгна напред. Една крачка, после втора, трета.

— Не си много любезен — подхвърли той.

— Къде пише, че трябва да бъда?

— Разхождаш се по земя, която е частна собственост.

— Как така?

— Аз съм военен. Изпратиха ме да проверя състоянието на армейското имущество. Правим го веднъж на две години, за да видим какво се нуждае от поддръжка. Твоите данъци в действие.

— Май се майтапиш.

— Мисли каквото искаш, но аз трябва да огледам обекта.

— Вече ти казах да се разкараш.

— Чух. Но не го възприех сериозно.

— Не можеш да се биеш със сто души.

— Едва ли ще се наложи. Като гледам, две трети от вас са жени и деца. Остават трийсетина мъже. Хайде, да речем, четирийсет. Но половината от тях са толкова дебели, че едва ли могат да се помръднат. Опитат ли се, положително ще си навлекат сърдечни проблеми. Поне петдесет процента от останалите са страхливци, които ще се разбягат. Остават осем, най-много десет истински мъже. А човек като мен струва колкото тях, а може би и повече. Лесна работа.

Не получи отговор.

— Освен това съм от армията — добави Ричър. — Ако се опитате да ме спрете, следващият ще се появи с танк.

За миг тишината беше пълна. Нарушавана единствено от воя на вятъра и трополенето на миниатюрните късчета лед по дървото. Мъжът насреща му огледа дрехите му и колата, после стигна до някакво решение.

— Какво искаш да видиш? — попита той.

— Каменната къща.

— Тя не е наша.

— Нищо тук не е ваше.

— Искам да кажа, че не я използваме.

— Не би трябвало да използвате каквото и да било.

— Правото на заселниците. Обектът е изоставен. Ние познаваме законите.

Ричър не каза нищо, а само се обърна наляво и тръгна успоредно на тълпата. Никой не го спря. Очите му за миг опипаха ъгловата къща. Скромна, с нищо незабележима постройка. Дълга около петнайсет метра, с две квадратни прозорчета и обикновена врата в тясната част. Снегът около нея беше старателно почистен. Каменната сграда се намираше точно отзад. Към нея водеха добре почистени пътеки.

Ричър се обърна.

— Защо сте почистили снега наоколо, след като не я използвате? — попита той.

Същият мъж отново пристъпи напред.

— Заради удоволствието от добре свършената работа.

Каменната къща изглеждаше доста странно. Сякаш беше копие на стара крайградска вила. Имаше си всичко — релефи и елементи от ковано желязо, фронтони и улуци. Сякаш някакъв богаташ беше направил всичко възможно, за да впечатли гостите си.

Но имаше и сериозни разлики. Една къща с градина, предназначена за гости, задължително трябва да има широки прозорци, докато тази разполагаше само с някакви ниши. Като оптическа илюзия. Подходящи по размери и форма, но без стъкла. Мястото им беше заето от каменни стени. Имаше навес над входа, но вместо обичайната врата имаше тежка метална плоча на солидни панти без никакви украшения. Отваряше се навън, а не навътре. Като всички блиндирани врати. Налягането отвън няма да я отвори, а ще я притисне още по-плътно към пантите. Беше снабдена с брава и дупка за ключ. Ричър опита бравата, но тя не помръдна. Дупката за ключа беше голяма. По-малка, отколкото за ключ от църква, но по-голяма от онези за брави, които се използват в обикновените домове. Стоманата около нея беше покрита със скреж. Ричър я изтри с палеца на ръкавицата си. По метала нямаше драскотини, което показваше, че ключалката не се използва всекидневно.

— Знаеш ли какво представлява това място? — попита той.

— А ти? — контрира мъжът, който беше тръгнал след него.

— Естествено. Искам да разбера дали нашите мерки за сигурност са ефикасни.

— Чували сме разни неща — рече мъжът.

— От кого?

— От работниците, които бяха тук.

— Какви неща?

— За атомни бомби.

— Казали са, че тук има ядрени оръжия?

— Не. Казаха, че това е някаква клиника.

— Каква клиника?

— Ами например, ако бъдем нападнати през зимата — да речем, в големи градове като Ню Йорк или Чикаго хората ще носят палта и ръкавици. Само лицата им ще бъдат обгорени. Разбира се, става въпрос за хора, които се намират на километри от епицентъра. Онези, които са по-близо, просто ще се изпарят. Но който оцелее, получава възможност да дойде тук и да получи ново лице.

— Пластична хирургия?

— Протези. Нещо като маски. Тук имало стотици хиляди такива.

Ричър направи пълна обиколка около странната сграда. Оказа се, че тя е еднаква от всички страни. Солидни каменни стени, фалшиви прозорци, фронтони и релефи. Някаква зловеща пародия. Интересна отвън, но само толкова. Тайните й можеха да се разкрият само ако се влезеше вътре. Което нямаше как да стане.