Лий Чайлд - 61 часа

— Същият, на който са убили адвоката — кимна Ричър.

— Да, но доста по на изток. Не трябва да спираш, ако някой ти махне.

— Няма — отвърна Ричър. — Можеш да бъдеш сигурен.

Трябваше да кара по този път в продължение на осем километра, а после да завие надясно по тесен и прав като стрела междуселски път, построен от военните преди петдесет години. Отсечката била дълга три километра и свършвала пред лагера. Там имало петнайсет дървени къщички, наредени в две редици в посока изток-запад. Плюс старата каменна постройка.

— Каменната постройка е последната вляво — приключи Питърсън.

Седем без пет сутринта.

Оставаха двайсет и един часа.

На две хиляди и седемстотин километра в южна посока беше осем без пет сутринта. Приключил със закуската, Платон се готвеше да наруши един дългогодишен навик. А именно да прескочи посредника в онази градска вила с високи стени и да се обади директно на човека в Щатите.

Набра номера.

Насреща вдигнаха.

— Свидетелят мъртъв ли е? — попита той.

Кратко мълчание.

— Знаеш, че между двете трябва да има известна пауза — отвърна неговият човек.

— Колко време измина досега?

Човекът му знаеше какво да отговори.

— Твърде много — каза той.

— Правилно — кимна Платон. — Снощи организирах безредици в затвора.

— Знам.

— Но явно не си се възползвал от тях.

— В къщата имаше човек.

— И?

— Нямах инструкции.

— Това ли е отговорът ти? Наистина ли се нуждаеше от инструкции?

— Допуснах, че има усложнения, за които не съм бил уведомен.

Платон бавно изпусна въздуха от гърдите си.

— Знаеш ли как мога да те накажа?

Човекът насреща имаше правилния отговор.

— Знам, но не искам дори да си мисля за това.

— Правилно — кимна Платон. — Искам да бъдеш по-концентриран и да не забравяш какъв е залогът.

— Ще убиеш най-скъпия ми човек.

— Положително — потвърди Платон. — Но първо ще има известно забавяне, както ти е добре известно. Ще я осакатя и обезобразя, но ще я оставя да поживее още година. После ще я убия. Наясно ли си?

— Да.

— В такъв случай действай. Не ме интересуват никакви зяпачи. Затрий целия шибан град, ако трябва. Или целия шибан щат. Между другото на колко възлиза населението на Южна Дакота?

— Около осемстотин хиляди души.

— Ясно. Това е горната граница на пораженията, които можеш да причиниш. Залавяй се за работа.

— Слушам. Обещавам да я свърша както трябва.

Платон остави слушалката и си наля още една чаша кафе.

Резервната кола се оказа още един Форд „Краун Виктория“, тъмна на цвят. Вътре миришеше на прах. Отоплението й беше включено на 20 градуса по Целзий, а вентилаторът виеше на максимални обороти, за да поддържа тази температура. Времето беше претърпяло дълбока промяна, преминавайки в друго измерение. Температурата стремително падаше. Земята беше твърда като камък, а снежинките във въздуха бързо се превръщаха в микроскопични късчета лед, понесени от вятъра. Много остри парченца лед, които оставяха ледените си траектории по челното стъкло. Чистачките не можеха да ги отстранят, а просто скърцаха върху тях. Ричър превключи на размразяване и изчака появата на концентричните кръгове, причинени от топлия въздух.

После потегли.

Направи маневра по ширината на уличката и колелата заподскачаха по втвърдените коловози. Патрулката в долния край се отмести, за да му направи път. Той зави надясно и пое към покрайнините на града. Коловозите, които до вчера бяха меки, днес бяха твърди като бетонни окопи. Той изпита чувството, че управлява влак по релси. Нямаше нужда да върти волана. Веригите на задните колела разбиваха леда на ситни късчета, а предните се търкаляха по ширината на коловозите и осигуряваха клатушкащо се движение напред. Светът наоколо беше чисто бял. Небето просветляваше, но без слънце. Въздухът тежеше от ледените игли. Миниатюрни като фин прах. Или като водни изпарения. Вятърът духаше отдясно наляво спрямо позицията на колата и бе образувал тънко ледено покритие по електрическите стълбове и коловете на близките огради. Едва забележимите жици бяха увиснали на изток, сякаш целият свят се беше наклонил на една страна.

Ричър стигна отбивката, която се намираше на километър и половина преди детелината. Излизането от замръзналите коловози се оказа трудна работа. Наложи се да завърти волана докрай и да измъква гумите една по една, намалявайки скоростта до пълзене. Четири отделни изкачвания, последвани от още толкова спускания. Той откри други, водещи на запад коловози и пое по тях, включвайки автопилота на осем километра разстояние. След като ги измина, повтори маневрата за промяна на посоката и пое на север към лагера. Новият път беше различен. По него липсваха коловози, защото липсваше и движение. Беше просто една лента от замръзнал сняг. Предните колела леко поднасяха. Вятърът зашиба лявото странично стъкло, набивайки микроскопични парченца лед. Пътят се издигаше и спадаше без видима причина. За леките завои наляво и надясно също нямаше обяснение. Явно ставаше въпрос за лошо строителство. Ричър намали скоростта и се концентрира. Всяко пропадане в канавката щеше да бъде фатално. Със сигурност щеше да замръзне, преди да се появи помощ. Дори една спукана гума щеше да бъде нещастие, защото болтовете на колелата положително бяха замръзнали.