Лий Чайлд - 61 часа

Ричър седна на леглото. Питърсън извади от хладилника две бутилки бира, отвори ги и хвърли капачките в кошчето за боклук. Подаде едната на Ричър и се отпусна в креслото.

— Изправени сме пред една доста сложна ситуация — рече той.

— Знам — кимна Ричър.

— Какво знаеш?

— Знам, че стъпвате на пръсти около банда дрогиращи се рокери, сякаш се страхувате от тях.

— Не се страхуваме.

— Тогава защо стъпвате на пръсти?

— Ще стигнем и до това. Какво друго знаеш?

— Че разполагате с доста голям полицейски участък.

— И?

— Което предполага и голям личен състав.

— Шейсет човека.

— Всички те са ангажирани денонощно, при това толкова плътно, че началникът и заместникът му лично се отзовават на сигнал на гражданите, подаден в десет часа вечерта. От това следва, че голяма част от личния състав е навън, за да блокира пътищата. На практика сте блокирали целия град.

— Защото?

— Защото сте разтревожени от нечия външна поява.

Питърсън отпи голяма глътка бира и попита:

— Истинска ли беше катастрофата с автобуса?

— Не съм вашият човек — рече Ричър.

— Знаем това. Не би могъл да контролираш нещата. Но може би шофьорът…

— Твърде сложно — поклати глава Ричър. — Нещата можеха да се объркат по още хиляди начини.

— Той наистина ли се опита да овладее поднасянето?

— Какво имаш предвид?

— Да не би да го е причинил нарочно?

— Би било по-просто да изключи двигателя и да симулира повреда. Някъде близо до детелината.

— Твърде явно.

— Аз бях заспал. Но онова, което видях, когато се събудих, ми изглеждаше съвсем истинско. Не мисля, че той е вашият човек.

— Но би могъл да бъде.

— Всичко е възможно. На негово място аз щях да се появя като посетител на затвора. Началник Холанд ми каза, че имате много такива. Които пълнят мотелите шест дни в седмицата.

— Повечето от тях са ни познати. Тук почти няма затворници с малки присъди. Лицата са едни и същи и ние ги наблюдаваме. Появи ли се някой нов, проверяваме дали е включен в списъка на посетителите. Повечето от тях са жени и деца, а ние очакваме мъж.

Ричър сви рамене и отпи от бутилката. Бирата беше „Милър“. Хладилникът до него тихо забуча, опитвайки да прогони топлия въздух, проникнал при отварянето.

— Строителството на затвора продължи две години — рече Питърсън. — Стотици работници. Построиха им лагер на осем километра западно от тук. Върху общинска земя, на която имаше старо военно съоръжение. Добавиха дървени къщички и фургони и стана нещо като малко село. После си тръгнаха.

— Кога?

— Преди една година.

— И?

— Дойдоха рокерите и завладяха лагера.

— Колко?

— Вече са над сто.

— И?

— Продават метамфетамини. В големи количества. На изток и на запад от магистралата. Правят голям оборот.

— Изхвърлете ги.

— Опитваме се, но не е лесно. Нямаме официални причини да направим обиск. Което обикновено не е проблем. Правят временна лаборатория за метамфетамини в някоя каравана, която действа най-много ден-два, преди да се взриви. Достатъчно е да се появим след пожарната и да направим измерване. Въздухът ще бъде наситен с летливи химикали. Само че тези типове са много внимателни. До ден-днешен нямат нито един инцидент.

— Но?

— Попаднахме на следа. Появи се някаква едра риба от Чикаго да преговаря за голяма доставка. Срещата му с главатаря на рокерите се проведе тук, в Болтън, на неутрална територия с всички удобства. Едрата риба купи пробно количество от един пикап, паркиран пред ресторанта, в който хапнахме тази вечер.

— И?

— Имаме свидетел на сделката. Онзи от Чикаго успя да се измъкне, но ние пипнахме дрогата и арестувахме рокера. В момента е заключен в общинския арест и чака процес.

— Главатарят, казваш? Това не ви ли даде повод да претърсите лагера?

— Колата му е регистрирана в Кентъки, а шофьорската му книжка е издадена в Алабама. Твърди, че не живее тук, а само се е отбил. Нямаме доказателства за противното. Не можем да го арестуваме само защото се облича като някои други типове, които сме виждали. За съда това не е достатъчно. Искат повече.

— И какво решихте?

— Да го притиснем. Като му предложим извънсъдебно споразумение срещу информация, която ще ни позволи да ликвидираме цялото гнездо.

— Той прие ли?

— Още не. Изчаква развоя на събитията. Свидетелят може да забрави какво е видял. А може и да умре.

— Кой е свидетелят?

— Една приятна възрастна дама, от местните. Надхвърлила е седемдесет, бивша учителка и библиотекарка. Абсолютно надежден свидетел.