Лий Чайлд - 61 часа

После мъжът се завъртя и замахна към Ричър. Точка по въпроса невинен до доказване на противното, помисли си Ричър, направи бърза крачка вляво и юмрукът профуча на сантиметър от брадичката му. Подето от инерцията, тялото на нападателя се завъртя. Ричър ловко го изрита в глезена и той се просна по очи на леда. Това предизвика намесата на гиганта, който раздвижи огромните си крака и тръгна със стиснати юмруци към него. От ноздрите му излитаха облачета пара като на разярен бик от детските илюстровани книжки.

Лесна плячка.

Ричър го изчака да замахне, после обедини инерцията му със собственото си светкавично движение. Лакътят му потъна в бялото петно кожа между брадата и косата на гиганта. Като сабя, която се прибира в ножницата. Мачът свърши. Или почти свърши, тъй като по-дребният мъж вече се беше надигнал на колене и длани — като спринтьор, който очаква стартовия изстрел. Ритникът на Ричър го улучи в челото. Очите му се извъртяха с бялото нагоре, тялото му рухна на една страна с подгънати крака.

Ричър отново напъха ръце в джобовете си.

— Господи Исусе! — възкликна Питърсън.

Двамата бандити лежаха един до друг. Черни купчини върху леда, проблясващ под лунните лъчи. Над тях се извиваха облачета пара. Питърсън не каза нищо повече. Холанд се върна при колата си, проведе кратък разговор по радиостанцията и се заклатушка обратно.

— Току-що повиках две линейки — обяви след цяла дълга минута той.

Очите му бяха заковани в Ричър, който само сви рамене.

— Не искаш и да знаеш защо повиках две линейки? — попита шефът на полицията.

— Защото се подхлъзнах — отвърна Ричър.

— Какво?

— Подхлъзнах се на леда.

— Това ли е версията? Подхлъзваш се и без да искаш, ги поваляш?

— Не. Подхлъзнах се, когато замахнах към онзи, големия. Което омекоти удара. Ако не бях се подхлъзнал, нямаше да викаш две линейки, а само една. Плюс катафалката на Съдебна медицина.

Холанд отмести очи.

— Иди да ме чакаш в колата — рече Питърсън.

Адвокатът си легна в единайсет и четвърт. Децата му го бяха изпреварили с два часа, а съпругата му още беше в кухнята. Той постави обувките си в шкафа, свали вратовръзката и окачи сакото си на закачалка. Ризата, бельото и чорапите отидоха в коша за пране. Облече пижама, облекчи се в тоалетната и изми зъбите си. После се пъхна под завивките и отправи очи към тавана. В главата му все още звучеше смехът на мъжа, на когото се бе обадил малко преди да напусне магистралата. Нещо средно между лай и възбудено хълцане. Пълен с очакване и злорадство. Да се отстрани свидетелят , бе изрекъл той, а онзи от другата страна на линията бе зацвилил от щастие.

Ричър влезе в колата на Питърсън и затръшна вратата. Лицето му беше изтръпнало от студа. Насочи решетката на отоплението към себе си и включи вентилаторите на максимум. После се облегна назад и зачака. Линейките се появиха след пет минути с включени сигнални светлини, които хвърляха синьо-червени отблясъци по снега. Натовариха двамата пациенти и бързо потеглиха. И двамата още бяха в несвяст. Но състоянието им не беше сериозно. Общи контузии, може би плюс някое друго разтягане. След три дни на легло щяха да са като нови. Разбира се, ако си вземаха лекарствата, най-вече болкоуспокояващите.

Ричър остана в колата. На десет метра пред него Холанд и Питърсън разговаряха на студа. Стояха близо един до друг, полуизвърнати, с гръб към колата. Разговаряха тихо. Съдейки по поведението им, Ричър стигна до заключението, че говорят за него.

— Възможно ли е да е той? — попита началник Холанд.

— Ако е той, значи току-що прати в болница двама от предполагаемите си съюзници — отвърна Питърсън. — Това ми се струва странно.

— Може би е номер. Може би са го планирали заедно. Или пък някой от онези се готвеше да каже нещо компрометиращо и той го накара да млъкне.

— Той защищаваше себе си, шефе.

— Отначало.

— Останалото беше самоотбрана.

— Сигурен ли си, че не е той?

— Сто процента. Няма как да е той. Шансът да се появи тук е едно на милион.

— Не е възможно нарочно да е причинил катастрофата на автобуса, нали?

— За тази цел би трябвало да прекоси целия салон и да нападне шофьора. Но никой не е казал такова нещо. Нито шофьорът, нито пътниците.

— Добре — кимна Холанд. — А шофьорът? Възможно ли е да е причинил катастрофата умишлено?

— Би било страшно рисковано.

— Не е задължително. Може би е познавал пътя, минавал е по него много пъти — и през лятото, и през зимата. Знае къде се образуват поледици. Не му е било трудно да подхлъзне автобуса.