Лий Чайлд - 61 часа

Остави вилицата и избърса устните си с голяма бяла салфетка. После взе телефона и натисна зеленото бутонче два пъти, за да извика на екрана последното обаждане.

— Няма смисъл да чакаме — каза той, когато насреща вдигнаха. — Изпрати човека да премахне свидетеля.

— Кога? — попита мъжът в градската къща.

— Когато е най-разумно.

— Добре.

— Премахни и адвоката, за да прекъснем веригата.

— Добре.

— А на онези идиоти им дай да разберат, че са ми задължени. Много задължени.

— Добре.

— Предай им, че не искам повече да ме занимават с подобни глупости.

Ричър зададе следващия си въпрос едва след като преполови печеното.

— Защо беше блокирана онази улица?

— Може би заради паднал електрически кабел — отвърна Питърсън.

— Едва ли. Би означавало, че имате странни приоритети. Нима бихте оставили двайсет старци да мръзнат цял час на заледената магистрала заради някаква жица на безлюдна уличка?

— Може би е имало леко пътно произшествие.

— Същият отговор.

— Какво значение има? По това време вие вече бяхте в града.

— Колата ви е стояла там два часа, а може би и повече. Следите от гумите й бяха почти засипани. Но ти каза, че не разполагате със свободни хора.

— Самата истина. Полицаят не беше свободен, защото изпълняваше задача.

— Каква задача?

— Това не е твоя работа.

— С колко хора разполагате в участъка?

— С достатъчно.

— И всички бяха заети?

— Точно така.

— Колко от тях бездействаха в колите си, седнали на топло?

— За да получиш отговор на този въпрос, трябва да се преместиш в Болтън и да си плащаш данъците. Едва след това можеш да го зададеш на кмета или на полицейския началник Холанд.

— Можеше да се простудя.

— Но не си.

— Рано е да се каже.

Продължиха да се хранят мълчаливо. После звънна телефонът на Питърсън. Той вдигна, послуша малко и го изключи.

— Трябва да тръгвам — изправи се той. — Ти ме чакай тук.

— Не мога, защото затварят. Часът е десет. Сервитьорката чака само нас, за да си тръгне.

Питърсън замълча.

— Не мога да вървя пеша, защото не знам къде отивам — добави Ричър. — А и бездруго е много студено.

Питърсън продължаваше да мълчи.

— Ще стоя в колата. Просто не ми обръщай внимание.

— Добре — кимна най-сетне Питърсън, но не изглеждаше доволен.

Ричър остави на масата банкнота от двайсет долара и сервитьорката го дари с усмивка. Че как иначе, рече си той. Две пържоли и чаша кафе по цените в Южна Дакота означаваха, че й оставя шейсет процента бакшиш. А може би и сто процента, ако Болтън случайно е от онези градчета, в които ченгетата се хранят безплатно.

Купето на патрулката все още не беше изстинало. Питърсън стъпи на газта, веригите захапаха и колата се стрелна напред. По улиците нямаше никакво движение, с изключение на снегорините, които усърдно разчистваха снега. Ричър имаше проблем със снегорините. Не със самите машини, а със сложната дума. По-точното им наименование би било булдозери. Но Питърсън очевидно нямаше подобни проблеми, защото ги задмина, а после натисна педала докрай и патрулката се понесе напред, без да намалява на завоите и без да се съобразява със светофарите.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Западните покрайнини.

— Защо?

— Нарушители.

— В нечий дом?

— На улицата. По сигнал от квартални доброволци.

Това беше цялото обяснение. Питърсън насочи вниманието си към пътя, приведен над волана. Беше нетърпелив и нервен. Ричър се изпъна на съседната седалка. Що за нарушение можеше да накара заместник-началника на полицията да реагира толкова бързо на нечий сигнал, запита се той.

На две хиляди и седемстотин километра на юг мъжът в къщата в Мексико Сити се готвеше да проведе международен разговор със Съединените щати. Това беше последната му задача за деня. Тук беше единайсет вечерта, десет в големия съсед на север. Насреща вдигнаха и мъжът продиктува инструкциите на Платон бавно и точно. Не искаше да го разберат погрешно. Нямаше място за грешка. Изчака да получи потвърждение и чак тогава затвори. Не се обади на Платон. Нямаше смисъл. Той просто не можеше да възприеме понятието потвърждение. За него подчинението следваше заповедта, както утрото следва нощта. Нещо неизбежно. Заповедта можеше да остане неизпълнена само ако Земята спре да се върти.

Питърсън завъртя копчето на радиостанцията. Прозвучаха гласовете на четирима полицаи, които обикаляха западните покрайнини на града в търсене на нарушителите. Резултат все още нямаше и той насочи колата си към непроверените улици. Надясно, наляво, после пак надясно. Под бледите лъчи на луната се виждаха спретнати, подредени в редици къщички със заснежени покриви. Прозорците им излъчваха мека светлина, тротоарите и алеите за автомобили пред тях бяха скрити под дебелото одеяло на снега. Част от улиците бяха почистени от снегорините и отстрани се издигаха високи преспи. Други все още бяха недокоснати, но дебелината на снежната покривка върху тях не беше толкова голяма, колкото в дворовете и по алеите пред къщите. Това доказваше, че днешните валежи са втори или трети за изтеклата седмица. Пътищата вече бяха почиствани и засипвани няколко пъти, в обичайния за зимата ритъм.