Лий Чайлд - 61 часа

— Разговарял си с пътниците.

— И с шофьора.

— Проверявал си ме.

— Естествено. Нали това ми е работата?

— А после реши да ме приютиш в дома си.

— Да имаш по-добър избор?

— За да ме държиш под око.

— Щом казваш…

— Защо?

— Имам си причини.

— Ще ми кажеш ли какви са?

— Защото си гладен за информация?

— Предполагам.

— Достатъчно е да знаеш, че в момента искаме да знаем кой идва в града и кой го напуска.

Питърсън не каза нищо повече. Минута по-късно пристигна вечерята. Препълнени чинии със сочно месо със сос и картофено пюре. Кафето бе направено най-малко преди час. Бе изгубило част от аромата, но не и силата си.

— С какво точно се занимаваше като военен полицай? — попита Питърсън.

— С всичко, което ми нареждаха — отвърна Ричър.

— Тежки престъпления?

— Понякога.

— Убийства?

— Всякакви. От опити за отнемане на живот до серийни убийства.

— Каква степен на медицинска квалификация притежаваш?

— Защо, да не би да се съмняваш в качеството?

— И аз обичам информацията.

— Всъщност нямам кой знае каква медицинска квалификация. Просто се опитах да накарам онези възрастни хора да се почувстват по-удобно.

— Всички се изказаха добре за теб.

— Не им вярвай. Те изобщо не ме познават.

Питърсън замълча.

— Къде открихте трупа? — попита след кратката пауза Ричър. — Там, където пресечката беше блокирана от патрулна кола ли?

— Не. Трупът беше на друго място.

— Но не е бил убит там.

— Откъде знаеш?

— По снега нямаше кръв. Когато фраснеш някого по главата, с цел да го убиеш, обикновено му счупваш черепа. Това е неизбежно. А такива рани кървят страшно много. Наоколо би трябвало да има цяла локва кръв.

Питърсън помълча още малко, после попита:

— Къде живееш?

Това беше труден въпрос. Не за самия Ричър, защото той имаше прост отговор: не живееше никъде. Баща му беше редови офицер, а самият той се беше появил на бял свят в една берлинска военна болница. Скитническият му живот беше започнал в момента, в който го бяха изнесли от там, увит в одеяло. Израсна във военни бази по различни краища на света, в евтини служебни квартири. А после избра професията на баща си и продължи да живее по същия начин, но вече самостоятелно. Четирите години в Уест Пойнт бяха най-дългото му задържане на едно място. Но не му хареса нито академията, нито заседналият живот. Днес вече не беше на служба, но продължаваше да се мести. Така беше преминал животът му, нямаше начин да се освободи от този навик.

А и не беше се опитвал.

— Аз съм номад — каза на глас той.

— Номадите имат животни и се движат, за да им търсят пасища — отвърна Питърсън. — Такава е дефиницията.

— Добре де, аз съм номад без животни.

— Значи си скитник.

— Възможно е.

— Нямаш багаж.

— Това проблем ли е за теб?

— Поведението ти е странно. А ченгетата не обичат странните неща.

— Какво му е странното? Не е ли по-странно цял живот да седиш на едно и също място?

Питърсън замълча за момент, после поклати глава.

— Всеки има някаква собственост.

— На мен не ми трябва. Когато пътуваш без багаж, стигаш по-далеч.

Питърсън замълча.

— При всички случаи не съм проблем за теб — добави Ричър. — За пръв път в живота си чувам за Болтън. Ако онзи шофьор не беше завъртял по-рязко волана, сега щях да съм в Маунт Ръшмор.

Питърсън неохотно кимна.

— Това не го оспорвам.

Десет без пет вечерта.

Оставаха петдесет и четири часа.

На две хиляди и седемстотин километра на юг, затворен в имението си на сто и шейсет километра от Мексико Сити, Платон също вечеряше. В чинията му имаше сочно телешко филе, докарано по въздуха чак от Аржентина. Наближаваше единайсет вечерта местно време. Късна вечеря. Платон беше облечен в бели панталони и бяла риза, а краката му бяха обути в черни мокасини. Всичко беше закупено от детските щандове на „Брукс Брадърс“. Обувките и дрехите му стояха много добре, но въпреки това изглеждаха странно. Може би защото бяха създадени за дебелички бели американчета от средната класа, а не за възрастни ниски мъже с шоколадов цвят на кожата и бръснати глави. Но Платон държеше на готовото облекло, защото не би могъл да понесе процедурите по вземането на мерки. Шивачите щяха да замълчат при вида на цифрите, отбелязани на рулетката, а после щяха да направят всичко възможно да ги съобщят с неутрален тон на колегите си кроячи. Поправката на готови дрехи беше също така немислима. Той не можеше да си представи посещенията на изнервени местни шивачки, които напразно ще се опитват да скрият излишните парчета плат.