— Да, имаме нов федерален затвор — кимна Холанд. — Борихме се за него, защото всички го искаха. Като нов модел тойота или хонда, току-що слезли от конвейера. Нови работни места, приток на пари. После преместиха и щатския затвор. Обединиха го с федералния. Още работни места, още долари. Там настанихме и общинския арест.
— Това ли е причината за пълните мотели? Утре е ден за свиждане?
— През седмицата имаме три дни за свиждане. А разписанието на автобусите е такова, че повечето посетители трябва да прекарат две нощи в града. Което означава шест нощувки седмично. Собствениците на мотели са затънали до гуша в работа, закусвалните и пицариите са претъпкани, по спирките на градския транспорт се трупат опашки от хора. Означава работа и долари, както вече споменах.
— Къде се намира затворът?
— На осем километра извън града. Истински подарък.
— Имате късмет — отбеляза Ричър.
Холанд помълча малко, после вдигна глава.
— Отдавна съм разбрал, че на харизан кон зъбите не се гледат — заяви той.
На вратата се почука. Мъжът с полицейското яке влезе и остави някаква папка върху бюрото. Стенният часовник показваше осем вечерта — час, който приблизително съвпадаше с часовника в главата на Ричър. Холанд разтвори папката и се извъртя така, че да скрие съдържанието й от госта си. Но отражението в стъклото зад гърба му беше достатъчно ясно — лъскави снимки осем на десет, направени от полицейски фотограф, с прикачени етикети в долния край. Холанд ги прелисти. Първо общ изглед от местопрестъплението, после отделните детайли. Проснато тяло, облечено в черно. Едро, по всяка вероятност на мъж и по всяка вероятност мъртво. Главата лежеше в снега, извита на една страна. На слепоочието личеше следа от удар с тъп предмет. Кръв нямаше.
В град Болтън има полицейски участък , беше казал Нокс в автобуса малко след като приключи разговора си по джиесема. Ще изпратят човек, но вероятно ще се забавят, защото имат някакви проблеми.
Холанд затвори папката, но не каза нищо. Резервиран и мълчалив, също като Ричър. Седяха един срещу друг и мълчаха. В тишината нямаше нищо враждебно, може би само мъничко напрежение. Положил длан върху затворената папка, Холанд местеше очи от нея към госта си и обратно, сякаш се питаше кой от двата проблема е по-сериозен.
Осем вечерта в Болтън, Южна Дакота, беше девет в Мексико Сити. На две хиляди и седемстотин километра на юг, с петнайсет градуса по-топло. Мъжът, който беше приел обаждането по джиесема с предплатена карта, се приготви да набере друг номер. Намираше се в градската си къща, а човекът, чийто номер набра, живееше в просторно имение с високи стени на сто и шейсет километра от там. Той щеше да го изслуша без коментар, а после щеше да обещае решение на проблема в рамките на дванайсет часа. Винаги постъпваше така. Беше привърженик на тезата, че нищо не става без предварително обмисляне и задълбочена оценка на ситуацията. Това беше единственият начин да се избегнат импулсивните грешки и да се формулира подходящият отговор — винаги бърз, смел и решителен.
* * *
Кабинетът на Холанд тънеше в тишина, но Ричър долови някакъв шум, който идваше от вътрешността на участъка. Стъпки на хора, които влизаха и излизаха, затръшване на врати. Това продължи около трийсет минути, после всичко утихна. Може би смяна на дежурствата, помисли си Ричър. Часът беше малко необичаен за трисменен режим. Беше по-подходящ за двусменен. Дневната смяна си отива, застъпва нощната. Дванайсет часа за всяка, от осем до осем. Малко необичайна ситуация, която може би е временна, предизвикана от извънредни събития.
Те също си имат проблеми.
Андрю Питърсън се върна в участъка малко преди девет и двайсет. Главата му надникна през вратата и Холанд излезе в коридора с папката в ръце. Импровизираното съвещание продължи не повече от пет минути. Вероятно Питърсън е огледал тялото на място и не му трябват снимките, каза си Ричър. Двамата се върнаха в кабинета и се изправиха до вратата. Личеше им, че искат да си тръгват. Дългият и тежък работен ден беше останал зад гърба им, предстоеше им друг, вероятно не по-малко тежък. А между тях — нищо. Ричър познаваше това чувство, когато имаше работа. Някои дни бяха такива. Но не и онези, в които се появяваше труп.
— Да вървим — рече Питърсън.
Девет и двайсет и пет вечерта.
Оставаха петдесет и четири часа и половина.
Девет и двайсет и пет вечерта в Южна Дакота беше десет и двайсет и пет в имението с високите стени, разположено на сто и шейсет километра от Мексико Сити. Собственикът му беше необичайно нисък мъж, когото наричаха Платон. Според някои хора Платон беше бразилец, който, подобно на много свои сънародници, беше избрал едно късо и лесно запомнящо се име от многото собствени и фамилни имена, изредени в кръщелното му свидетелство. Като футболната звезда Пеле, чието пълно име беше Едсон Арантиш ду Нашсименту. Или Рикарду Изексон душ Сантуш Лейти, известен на света като Кака. Други твърдяха, че Платон е колумбиец — нещо, което звучеше логично поради бизнеса, с който се занимаваше. Имаше такива, които го смятаха за мексиканец. Но всички бяха единодушни, че е много нисък, макар че никой не смееше да му го каже в очите. В местната му шофьорска книжка беше отбелязано, че е висок метър и шейсет сантиметра, но на практика беше метър и петдесет с дебели подметки и метър и четирийсет и девет без тях.
Читать дальше