Лий Чайлд - 61 часа

Макар и почти нов, затворническият автобус не предлагаше никакъв лукс. Стоманена решетка разделяше пътниците от шофьорската кабина. Седалките от лъскав винил бяха тесни и твърди, а подът бе покрит с гумена настилка. Решетките на прозорците навяваха мрачни мисли, но имаше отопление — една съвсем не задължителна любезност на държавата към нейните престъпници. Е, отоплението си беше факт. Нещо като пасивна проява на благоразположение. Шофьорът го беше включил на максимум — още една проява на съобразителност от страна на Питърсън.

След като настаниха пътниците, Ричър и Нокс отново изскочиха на студа и започнаха да прехвърлят куфари и сакове от багажника на повредения автобус. Те заеха всички свободни седалки и част от пътеката между тях. Нокс седна на един обемист куфар, а Ричър, воден от желанието да бъде максимално близо до работещото на високи обороти парно, предпочете да остане прав зад седалката на шофьора.

Виелицата яростно се нахвърли върху необичайното превозно средство, но то се движеше стабилно, тъй като на колелата му имаше вериги. Така изминаха десет километра, след което напуснаха магистралата. Минаха покрай ръждясал пътен знак с надупчена от куршуми жълта повърхност и поеха по дълга права отсечка на третокласен път с две платна. Не след дълго стигнаха до друга табела, на която с едри букви пишеше: Контролиран участък. Затвор. Забранено спирането и вземането на стопаджии. Табелата беше чисто нова, покрита с лъскава светлоотражателна боя. Ричър хич не й се зарадва. Тя със сигурност щеше да затрудни придвижването му на следващата сутрин.

Неизбежният въпрос беше зададен минута по-късно. Една от жените на предните седалки завъртя глава наляво, после надясно, след което притеснено промърмори:

— Нали няма да ни настанят в затвора ?

— Не, госпожо — побърза да я успокои Ричър. — Най-вероятно ще отседнем в някой мотел. Предполагам, че не са разполагали с друго превозно средство.

— Всички мотели са пълни — обяви шофьорът и това бяха единствените му думи по време на цялото пътуване.

Седем без пет вечерта.

Оставаха петдесет и седем часа.

Прав като стрела, двулентовият път се простираше напред в продължение на петнайсет километра, но видимостта не надвишаваше десет метра. Фаровете спираха в гъстата пелена на снега, отвъд която всичко беше въпрос на предположения. Ако се съди по равномерното боботене на мотора, местността е равнинна, каза си Ричър. Никакви хълмове, никакви долини. Прерия, която до сутринта щеше да стане още по-плоска от най-малко трийсетсантиметрова снежна покривка.

После от виелицата изплува следващият знак: Град Болтън. Население 12 261. Градчето все пак не беше толкова малко, колкото изглеждаше на картата. Шофьорът не намали. Равномерно потракващите вериги изминаха километър, после още един. След това най-после се появи сиянието на уличните лампи. Пресечката беше препречена от полицейска кола. Червените светлини на покрива й лениво се въртяха. Полузасипаните следи от гумите й свидетелстваха, че тя стои там от дълго време.

Автобусът измина още около половин километър с все същото равномерно потракване на веригите, после предприе три последователни завоя. Надясно, наляво и отново надясно. Пред очите на Ричър се появи дълга и ниска тухлена стена, засипана със сняг. Надписът й гласеше: Полицейски участък — Болтън. Отвъд стената имаше обширен паркинг, наполовина запълнен с цивилни коли. Седани, камионетки и петместни пикапи. Всичките с вид на току-що паркирани — с чисти стъкла и полуразтопен сняг по покривите. Автобусът ги подмина и спря пред осветения вход. Моторът замърка на празен ход, отоплението остана включено. Сградата на полицейския участък беше ниска и продълговата. Доста голяма. От плоския покрив стърчаха многобройни антени. От двете страни на входа имаше контейнери за боклук, изправени като горда стража.

Преддверието изглеждаше топло.

Шофьорът натисна една ръчка и вратите се отвориха. От сградата изскочи мъж с полицейско яке и лопата в ръка, който се зае да разчиства снега пред входа. Ричър и Нокс започнаха да свалят куфарите и да ги прехвърлят вътре. Снеговалежът понамаля, но въздухът стана още по-леден.

После дойде ред на пътниците. Нокс им помагаше на стъпалото, Ричър ги поемаше от там и ги предаваше на човека с якето, който ги отвеждаше към вратата. Някои насядаха по скамейките в чакалнята, други останаха прави, трети започнаха да крачат напред-назад. Преддверието представляваше огромно квадратно пространство с прясно боядисани стени и линолеум на пода. В дъното имаше приемно гише, стената зад което беше запълнена с коркови дъски. Върху тях бяха прикачени с кабарчета различни по размер листчета със съобщения. На стола под тях седеше възрастен човек с цивилни дрехи. Не беше ченге, а някакъв сътрудник.