Лий Чайлд - 61 часа

Причината никой да не споменава истинския му ръст бе случилото се с бившия му сътрудник Мартинес. По време на спор Мартинес изгубил самообладание и го нарекъл джудже. В резултат се озовал в една от най-добрите болници на Мексико Сити, където го упоили и подготвили за операция. После отмерили точно метър и четирийсет и седем сантиметра от темето надолу, отбелязвайки мястото малко под коленете с дебели черти. Двойната ампутация била извършена от пълен екип от хирурзи и оперативни сестри — чисто и прецизно, без никакви усложнения. Два дни по-късно Мартинес бил откаран с линейка в дома си. Платон му изпратил подарък с пожелания за скорошно оздравяване и скромната препоръка да му бъде винаги пред очи. При създалите се обстоятелства препоръката била приета като заповед. Отначало близките на Мартинес решили, че подаръкът представлява аквариум с някакви тропически рибки, отчитайки формата и размерите на съда, в който се плискала някаква течност. Когато го разопаковали, установили, че това наистина е аквариум, но в него нямало рибки. Течността се оказала формалдехид, в който плували отрязаните крака на Мартинес.

След тази случка никой вече не споменавал ръста на Платон.

След като прие обаждането от къщата в града, той беше обещал решение след дванайсет часа, но на практика нямаше намерение да отделя толкова много време на един сравнително дребен проблем, възникнал в периферията на голямата и сложна международна организация. След час и половина решението беше взето: устата на свидетеля трябва да бъде затворена. Задачата щеше да бъде изпълнена от съответния човек, който щеше да бъде изпратен в подходящото време.

Освен това Платон реши да допълни списъка от четиринайсет точки с още една. На практика беше доста учуден, че тя не е била включена досега. Но все пак той беше Платон, а не те.

Щеше да прекъсне веригата в името на сигурността.

Адвокатът също трябваше да замлъкне.

Питърсън изведе Ричър в мразовитата нощ и го попита дали е гладен. Ричър призна, че умира от глад, и Питърсън подкара колата към един от веригата ресторанти в града, разположен до бензиностанцията на главния път. Колата беше стандартен полицейски Форд „Краун Виктория“, със зимни гуми отпред и вериги на задните колела. В топлото купе миришеше на гума, мазнина от хамбургери и загрети релета. Навън снегът беше спрял.

— Става твърде студено — отбеляза Питърсън.

И това беше вярно. Нощното небе беше почти чисто, а земята беше притисната от леден арктически въздух. Облечен в неподходящи дрехи, Ричър започна да трепери още преди да е изминал няколкото крачки от паркинга до входа на ресторанта.

— Мислех, че се очаква силна снежна буря — обади се той.

— Очаква се — кимна Питърсън. — Даже две. Които тласкат студения въздух пред себе си.

— Кога ще бъдат тук?

— Скоро.

— А после ще се затопли ли?

— Малко. Колкото отново да завали сняг.

— Добре. Предпочитам снега пред студа.

— Мислиш, че това е студ, а?

— Не е топло.

— Нищо не е.

— Знам — кимна Ричър. — Изкарах една зима в Корея. Беше доста по-студена от тази тук.

— Но?

— Армията ме снабди с подходящо облекло.

— И?

— Корея поне беше интересна.

Питърсън леко се засегна.

Ресторантът беше празен и май щяха да затварят. Те обаче влязоха и се настаниха на маса за двама — ламиниран квадрат метър на метър, който изглеждаше прекалено малък за едри мъже като тях.

— Град Болтън е доста интересно място — отбеляза Питърсън.

— Мъртвецът?

— Да — кимна Питърсън, после рязко вдигна глава. — Какъв мъртвец?

— Късно е — усмихна се Ричър. — Вече се изпусна.

— Не ми казвай, че Холанд ти е казал.

— Не е. Но бях дълго време в кабинета му.

— Сам?

— Нито за минута.

— И той ти позволи да разгледаш снимките?

— Напротив. Но явно имате добри чистачки. Прозорецът беше излъскан.

— Всичките ли ги видя?

— Не успях да определя дали мъжът е мъртъв, или е в безсъзнание.

— Значи нарочно ме избъзика за Корея, така ли?

— Обичам да съм наясно. Винаги съм изпитвал глад за информация.

Пред масата им се изправи сервитьорката. Около четирийсетгодишна уморена жена, с маратонки, униформена риза в цвят каки и вратовръзка на ластик. Питърсън си поръча печено. Ричър поиска същото, прибавяйки и чаша кафе.

— Колко време си служил в армията? — попита полицаят.

— Тринайсет години.

— Военна полиция?

Ричър кимна.

— С медицинска подготовка?