Лий Чайлд - 61 часа

Питърсън ги запозна с тих глас. Вероятно горе спят деца, помисли си Ричър. Съпругата се казваше Ким и явно знаеше всичко за катастрофиралия автобус и необходимостта от настаняването на пътниците. Каза, че е приготвила едно сгъваемо легло в кабинета. Тонът й беше извинителен, сякаш съжаляваше, че не разполагат със стая за гости.

— Мога да спя и на пода, госпожо — рече Ричър. — Много съжалявам, че ви създавам неудобства.

— Няма проблем — отвърна тя.

— Надявам се да си тръгна рано сутринта.

— Едва ли ще стане. До сутринта всичко ще бъде затрупано.

— Е, тогава по-късно през деня.

— Страхувам се, че пътищата ще бъдат затворени — поклати глава Ким и погледна към съпруга си. — Нали така, Андрю?

— Много вероятно — кимна Питърсън.

— Можете да останете колкото пожелаете — добави съпругата му.

— Много мило от ваша страна, госпожо. Благодаря ви.

— В колата ли оставихте багажа си?

— Той няма багаж — обади се Питърсън. — Твърди, че няма нужда от нищо.

Ким не реагира. Лицето й остана безизразно, сякаш не беше в състояние да приеме подобна информация. После очите й пробягаха по якето, ризата и панталоните на Ричър.

— Утре ще се отбия в някой магазин — обясни той. — Имам навик през няколко дни да купувам онова, което ми е необходимо.

— Вместо да давате дрехите си на химическо чистене?

— Да.

— Защо?

— Струва ми се, че е по-логично.

— Ще ви трябва топло палто.

— Сигурно.

— Не си купувайте. Твърде скъпо е само за няколко дни. Ние ще ви дадем едно назаем. На баща ми е. Той е висок горе-долу колкото вас. Държи го тук за всеки случай. Има още шапка и ръкавици. — Жената отвори стенния шкаф до нея и започна да прехвърля подредените на закачалки дрехи. Когато се изправи, в ръцете й имаше огромна подплатена шуба с цвят на рядка кал и шнур за пристягане през кръста. Беше стара и износена, с тъмни петна по реверите и раменете — следи от отдавна свалени нашивки и табелки. Ръкавите й се разширяваха в долния край.

— Пенсиониран полицай? — попита Ричър.

— Магистрален патрул — кимна Ким Питърсън. — Те могат да задържат униформите си, след като им махнат нашивките.

Шубата имаше подплатена с кожа качулка, а от джобовете й стърчаха шапка и чифт дебели ръкавици.

— Пробвайте я — рече Ким.

Оказа се, че баща й е по-едър от Ричър. Шубата беше поне с един номер по-голяма. Но по-голямото винаги е по-добро от по-малкото. Ричър я навлече, сведе очи към мястото, на което са били нашивките, и се усмихна. Те му придаваха чувство за сигурност. Винаги беше харесвал сержантите си, които вършеха добра работа.

Шубата миришеше на нафталин, а шапката на чужда коса. Беше изработена от кафява изкуствена материя, подплатена със заешка кожа.

— Благодаря, много мило от ваша страна — рече Ричър, съблече шубата и й я подаде. Тя я окачи на закачалката зад входната врата редом със служебната шуба на Питърсън. Насочиха се към кухнята в дъното на коридора. Оказа се, че тя е твърде просторна. Заемаше цялата ширина на къщата. Освен обичайното домакинско оборудване в нея имаше място за голяма дървена маса с шест стола, плюс нещо като всекидневна, обзаведена със старо канапе и два фотьойла, обърнати към телевизора до стената. В дъното беше печката, която боботеше като локомотив. До нея се виждаше затворена врата.

— Там е кабинетът — поясни Ким. — Влезте.

Ричър реши, че това означава лека нощ, и се обърна да благодари още веднъж. Но Питърсън се оказа на крачка зад него.

— Иска да си поговорите — поясни Ким. — Сигурна съм, защото не разговаря с мен.

Мъжът, получил поръчката да ликвидира свидетеля и адвоката, се зае да почисти оръжието си — обикновен „Глок 17“, нито нов, нито стар, изпитано и добре поддържано оръжие. Той го разглоби, почисти частите с четка и ги смаза. После отново го сглоби и се зае със страничните, леко грапави плочки на ръкохватката, в улеите на които се беше натрупала мръсотия. Отстрани я с помощта на напоено в разтворител парцалче. Името на производителя беше щамповано в долния край на ръкохватката — едно прекалено стилизирано „Г“ обхващаше останалите букви от думата, така че името се четеше по-скоро като ЛОК. Мъжът навлажни парцалчето още веднъж и започна да лъска.

Кабинетът на Питърсън представляваше малко и тъмно квадратно помещение в Задната част на къщата. Имаше две външни стени, всяка от които с прозорец. Дръпнатите пердета бяха от плътна материя. На останалите стени имаше три врати. Тази в дъното водеше към семейната спалня, вдясно от нея се виждаше втората — вероятно за някакъв килер, а третата беше за тоалетната. Останалата част от стените беше заета от еднометрови лавици и малък хладилник. Върху него шумно тиктакаше древен будилник с чифт метални камбанки. Обзавеждането се състоеше от ниско кожено кресло с наклонена облегалка, скандинавско производство, срещу което имаше разтегателно канапе двойка, превърнато в тясно легло.