Лий Чайлд - Време за умиране

— Не мога да се махна — поклати глава Ричър. — Те вече са на алеята.

— Скрий се отзад. Много те моля! Не бива да те заварят тук. Наистина не бива!

След тези думи тя стана и излезе в коридора, готова да посрещне непознатите на входната врата. Бяха наблизо и се движеха бързо. Пропукването на чакъла се усили.

— Може би ще претърсят къщата — добави тя. — Ако те открият, кажи, че си се промъкнал без мое знание. През полето. Моля те! Кажи им, че не знам нищо. Накарай ги да ти повярват. Кажи им, че нямам нищо общо.

В следващия миг вратата се затвори зад гърба й.

Анджело Манчини сгъна листчето с написаните на ръка инструкции и го прибра в джоба си. Клатушкаха се по неравен селски коловоз, който свършваше пред стара фермерска къща, сякаш излязла от музея или учебниците по история. Навигацията не показваше нищо. Бял екран. Роберто Касано беше зад волана и караше направо през дупките. Не му пукаше. Гумите бяха собственост на „Хърц“, а не негови. Вратата на къщата се отвори и на стъпалата се появи възрастна жена. Ръцете й се бяха вкопчили в перилата, сякаш се боеше да не падне.

— Бас държа, че е гузна — промърмори Манчини.

— Така изглежда — кимна Касано.

Ричър огледа обстановката зад къщата. Двайсетина метра до пикапа и още толкова до подредените един до друг хамбари, бараки и курници. Безшумно отвори вратата и се обърна. Входната врата беше затворена, но колата се чуваше съвсем ясно. Скърцането на чакъла престана, вратите се отвориха. Усети страха на жената, която чакаше на прага. Сви рамене и се приготви да излезе, после очите му се плъзнаха по кухненската маса.

Лоша работа.

Може би ще претърсят къщата.

Кажи им, че нямам нищо общо.

На масата лежаха остатъците от закуската. За двама.

Две панички от овесена каша, две изцапани с яйца чинии, други две с трохи от препечен хляб. Две лъжици, два ножа, две вилици, две чаши за кафе.

Сложи чинийката от препечените филии върху тази от омлета, а върху тях добави паничката от овесената каша. Ножът, вилицата и лъжицата потънаха в джоба му. После вдигна нестабилната купчина порцелан, прекоси кухнята и излезе през задната врата. Закрепи съдовете на едната си ръка, а с другата затвори вратата и пое през двора. Земята беше отъпкана, осеяна с плоски камъни и изсъхнали бурени. Бе сравнително мека и поглъщаше звука от стъпките. Но ръцете му трепереха и чашата потракваше в купичката. На всяка стъпка. Звукът беше като на включена противопожарна сирена. Той подмина пикапа и се насочи към хамбара. Бе стара паянтова постройка, скована от тънки насмолени дъски. В лошо състояние. С двоен портал, без релси за плъзгане, окачен на нормални панти. Пантите бяха ръждясали и крилата зееха полуотворени. Пъхна крак между тях и се промуши вътре. Първо гърбът, после раменете, а накрая и подрънкващата купчина порцелан.

Вътре беше тъмно. Единствената светлина проникваше от процепите между дъските и чертаеше тънки ивици по пръстения под. Мазен от машинно масло, сред което червенееше ръжда. Той се наведе и остави съдовете. Помещението беше задръстено от някакви покрити с ръжда машини. Той нямаше представа за какво са били използвани. Странно извити зъбци, перки и колела с различни размери и фантастични форми. Явно някаква селскостопанска техника, от която не разбираше абсолютно нищо.

Върна се при портала и надникна през процепа. В главата му машинално изплуваха правилата, задължителни за подобен сблъсък. Не можеше да докосне онези типове дори с пръст, ако не бе готов да стигне докрай. Тоест да ги накара да изчезнат завинаги заедно с колата си, а после да накара Винсънт да си държи езика зад зъбите. Също завинаги. Всичко друго означаваше, че рано или късно Дороти щеше да го отнесе. Благоразумието му сочеше, че тактиката му трябва да бъде друга — да се скрие и да не вдига шум, а поведението му след това може би щеше да зависи от онова, което се разиграва в къщата. Един писък може би щеше да означава опънати до скъсване нерви или просто страх. Втори писък обаче щеше да промени нещата. Той щеше да нахлуе в къщата и вече никой нямаше да може да предскаже какво щеше да последва.

Но той не чу нищо.

И не видя нищо в продължение на десет безкрайни минути. После в задния двор се появи един мъж, следван по петите от друг. Направиха десет крачки и спряха. Сякаш те бяха стопаните. Погледнаха наляво, надясно, а после и напред. Градски момчета. С лъснати обувки, вълнени панталони и вълнени палта. Доста по-ниски от метър и осемдесет, но с широки гърди и рамене. И двамата мургави. Съвсем обикновени типове, като биячите, които показваха в телевизионните сериали.