Лий Чайлд - Време за умиране

Направиха няколко крачки наляво към пикапа. Надникнаха в товарния отсек, отвориха едната врата и провериха кабината. После тръгнаха към редицата хамбари, бараки и курници.

Право към него.

Бяха съвсем близо.

Ричър разкърши рамене, изпъна лакти и раздвижи китките си. Бавно сви дясната ръка в юмрук, после лявата.

Двамата продължаваха да се приближават.

Оглеждаха се наляво и надясно, душеха въздуха.

После спряха.

Лъснати обувки, вълнени палта. Градски момчета. Личеше, че никак не им се ще да газят из свинските нечистотии и кокошата перушина. Спогледаха се, после онзи отдясно се обърна към къщата и извика:

— Хей, жено, я си домъкни дебелия задник насам!

Дороти се появи на вратата. Поколеба се само за миг, после бавно тръгна към непознатите. Двамата се приближиха към нея също така бавно. Срещнаха се при пикапа. Мъжът отляво остана неподвижен. Мъжът отдясно сграбчи ръката на Дороти близо до рамото, а с другата си ръка измъкна пистолет от кобура под мишницата си. Полуавтоматичен, никелиран. Или от неръждаема стомана. Ричър беше твърде далеч, за да определи марката. Може би колт. Оръжието бавно се вдигна и опря в слепоочието на Дороти. Мъжът го държеше хоризонтално като бандитите по филмите. Пръстите му здраво стискаха ръкохватката. Показалецът легна на спусъка. Дороти инстинктивно направи крачка назад, но онзи грубо я дръпна към себе си.

— Ричър? — подвикна той. — Нали така се казваш? Къде се криеш, Ричър? Слушай ме внимателно: ще броя до три. Ако не се появиш, ще гръмна старата крава. Опрял съм пистолет в главата й. Кажи му го и ти, бабо!

— Тук няма никой — обади се Дороти.

Дворът притихна. Трима души, съвсем сами сред четиристотин хектара.

Ричър не помръдваше в мрака.

Видя как Дороти затваря очи.

— Едно — започна онзи с пистолета.

Ричър не помръдваше.

— Две.

Ричър стоеше все така неподвижно.

— Три.

Ричър продължаваше да наблюдава през цепнатината, без да помръдва. Настъпи продължителна пауза. После мъжът свали пистолета и го тикна обратно в кобура. Пусна и ръката на жената, която се олюля и направи крачка назад. Двамата непознати извъртяха глави наляво, надясно, спогледаха се и свиха рамене. Тест, който беше успешно издържан. Предпазна мярка, приложена по най-подходящия начин. Обърнаха се и тръгнаха покрай къщата. Фигурите им се стопиха зад ъгъла. Минута по-късно до слуха на Ричър долетя затръшването на автомобилни врати, последвано от ръмженето на включения двигател. Колата пое по разбитите коловози, а после излезе на асфалта. Ричър чу как се сменят скоростите и шумът постепенно заглъхна.

Светът отново потъна в тишина.

Ричър остана неподвижен в мрака. Предпазливостта му подсказваше, че единият от бандитите може би е останал зад ъгъла, докато приятелят му прави показно и шумно оттегляне. Тези номера му бяха до болка познати, защото сам беше измислил някои от тях.

Опряна на пикапа, Дороти опитваше да възвърне самообладанието си. Ричър внимателно я наблюдаваше. Жената беше на трийсет секунди от победоносния вик на триумф, след който най-вероятно щеше да го уведоми, че опасността е отминала и той вече може да се покаже. Но миг по-късно с облекчение установи, че двайсетте и пет години предпазливост и страх започнаха да надделяват. Тя се отлепи от пикапа и пое по пътя на непознатите. Изчезна за минута, след което се появи от другата страна на къщата. Беше описала пълен кръг. Земята наоколо беше плоска и равна, без да предлага укритие.

— Отидоха си — подвикна тя.

Ричър вдигна купчината чинии и се промъкна през открехнатите крила на портала. Ярката светлина го принуди да примигне. Тялото му потръпна от студа. Срещнаха се при пикапа и тя пое чиниите от ръцете му.

— Добре ли си? — попита той.

— В един момент доста се поуплаших — призна тя.

— Предпазителят беше спуснат — обясни той. — Палецът му изобщо не го докосна. Беше блъф.

— Ами ако не беше блъф? Щеше ли да се покажеш?

— Вероятно — неохотно призна Ричър.

— Браво за чиниите — похвали го тя. — Спомних си за тях в последния момент и реших, че с мен е свършено. Тези типове не пропуснаха нищо.

— Как ти се сториха?

— Груби и опасни. Казаха, че представляват Дънкан. Не работят за тях, а само ги представляват. Това е нещо ново. Никога досега не са използвали външни хора.

— Накъде тръгнаха според теб?

— Не знам. Мисля, че и те не знаят. Когато няма къде да се скриеш, няма и къде да те търсят, нали?