Лий Чайлд - Време за умиране

— След паркинга вляво — прочете на глас Манчини.

Касано завъртя волана наляво.

Дороти стана да направи трета кана с кафе. Изплакна машината, зареди кафето и я включи.

— Сет Дънкан имаше трудни моменти в училище — каза тя. — Момчетата го преследваха, вероятно заради онова, което чуваха у дома. Момичетата страняха от него. Не само не искаха и да чуят за посещение в дома му, но и не искаха да разговарят с него. Такива са децата. Изключение правеше само едно момиче. Родителите й я бяха възпитали да бъде състрадателна. Тя също не ходеше в дома му, но поне разговаряше с него. Един ден изчезна. Просто ей така.

— И? — подхвърли Ричър.

— Нямаш представа колко е ужасно, когато се случи подобно нещо. Отначало настъпи пълна лудница. Хората бяха мрачни и разтревожени, но все още не вярваха, че се бе случило най-лошото. В продължение на два-три часа си мислеха, че детето се е заиграло някъде или е изгубило представа за времето. Но скоро щеше да се прибере у дома. Разбира се, по онова време нямаше мобилни телефони. Някои хора не разполагаха дори с обикновени. После стигнаха до решението, че детето се е изгубило, и всички скочиха в колите си и тръгнаха да го търсят. Накрая се мръкна и решиха да се обадят на полицията.

— Какво свършиха ченгетата? — попита Ричър.

— Всичко, на което бяха способни. Много добра работа. Обикаляха от къща на къща, използваха фенерчета и рупори, предупреждаваха хората да огледат хамбарите и допълнителните си постройки. Обикаляха през цялата нощ, а на разсъмване докараха кучета и се обадиха на щатската полиция. Тя пък се свърза с Националната гвардия и поиска хеликоптер.

— Но не откриха нищо, така ли?

— Абсолютно нищо — кимна жената. — После аз им разказах за семейство Дънкан.

— Наистина ли го направи?

— Все някой трябваше да започне. Другите се включиха в мига, в който отворих уста. Сочеха с пръст къщата им. Щатската полиция прие нещата много сериозно. Предполагам, че нямаха друг избор. Арестуваха всички Дънкан и ги откараха в някакво полицейско управление в покрайнините на Линкълн, където ги разпитваха в продължение на няколко дни. Обискираха къщите им, а после поискаха помощ от ФБР. Във фермата им се изсипаха цял куп криминалисти и лаборанти.

— Откриха ли нещо?

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Всички тестове бяха отрицателни. Официалното им заключение беше, че детето никога не е било там.

— Какво стана после?

— Нищо. Всичко замря, а онези се прибраха в дома си. Момиченцето просто изчезна. Случаят остана неразрешен. Семейство Дънкан бяха бесни. Поискаха да се извиня за обвинението, но аз отказах. Не можех да се примиря. Съпругът ми също. Някои хора бяха на наша страна като например съпругата на доктора. Но повечето се отдръпнаха, защото разбраха накъде духа вятърът. Дънкан се затвориха в себе си. А след известно време започнаха да ни наказват. За да си отмъстят. През онази година реколтата ни остана на полето. Изгубихме всичко и съпругът ми се самоуби. На стола, на който седиш в момента. Опря пушката си под брадичката и натисна спусъка.

— Съжалявам.

Жената не каза нищо.

— Кое беше момиченцето? — попита Ричър.

Мълчание.

— Твоето, нали?

— Да — промълви Дороти. — Моята дъщеричка, само на осем години. Която винаги ще си остане на осем години.

Тя се разплака.

После телефонът й зазвъня.

Телефонът беше стар модел Нокия. Подскачаше и бръмчеше на кухненския плот, издавайки до болка познатата фирмена мелодия, която Ричър беше чувал хиляди пъти — в барове, автобуси или направо на улицата. Дороти го грабна и натисна бутона за разговор. Изслуша някакво забързано и малко объркано съобщение или предупреждение на човека насреща, а после изключи и побърза да остави апарата. Сякаш изведнъж беше започнал да пари в ръцете й.

— Мистър Винсънт, от мотела — обяви тя.

— Какво каза? — изгледа я Ричър.

— Посетили го двама мъже, които в момента пътуват насам.

— Кои са?

— Непознати. За пръв път се появяват тук.

Тя стана, отвори вратата на коридора и погледна към предната част на къщата. В първия момент не се чу нищо, но после Ричър долови далечното съскане на гуми по асфалта, боботенето на намаляващ оборотите двигател, проскърцването на спирачки и пропукването на чакъл под тежки колела. Колата се насочваше към къщата.

— Тръгвай, моля те! — подкани го Дороти. — Няма как да знаят, че си тук.

— Но и ние не знаем кои са.

— Хора на Дънкан, кой друг? Не бива да те заварят тук. Това ще ми струва живота.