Лий Чайлд - Време за умиране

Стигнаха до някакъв скапан двупосочен път, прекосиха кръстовището и спряха пред мотела. Вече бяха идвали тук. Нощем изглеждаше съвсем наред, но през деня не беше така. През деня изглеждаше тъжен, неугледен и унил. Пред едно от бунгалата видяха някакво напълно потрошено субару. Нямаше нищо друго за отбелязване. Паркираха пред централното фоайе, слязоха от наетата кола и се протегнаха. Две прозяващи се градски момчета, обрулени от нестихващия вятър. Касано беше среден на ръст, мургав и мускулест, с безизразни очи. Манчини беше горе-долу същият. Носеха скъпи обувки, тъмни костюми и шарени ризи без вратовръзка. С вълнени палта. Често ги бъркаха един с друг.

Влязоха да потърсят собственика на мотела и веднага го намериха. Стоеше зад бара и усърдно търкаше лепкавите петна по плота с голям парцал. Тъжен нещастник с боядисана коса.

— Ние представляваме семейство Дънкан — обяви Касано. Бяха му обещали, че тази декларация ще има резултат и наистина се оказа така. Човекът с червеникавата коса пусна парцала, отстъпи крачка назад и сякаш се приготви да им козирува. Като новобранец, скастрен от старши офицер.

— Снощи си дал подслон на някакъв непознат — заплашително добави Касано.

— Не, сър — изпъна се рижият. — Изхвърлих го.

— Студено е — обади се Манчини.

Човекът зад бара озадачено замълча.

— Къде, по дяволите, е спал, ако не тук? — подхвърли Касано. — Наоколо нямаш конкуренция, а той едва ли е прекарал нощта в храстите. Първо, защото в Небраска май няма храсти. И, второ, защото задникът му със сигурност би замръзнал.

— Нямам представа къде е отишъл.

— Сигурен ли си?

— Нищо не ми каза.

— Тук намират ли се състрадателни души, които биха подслонили непознат?

— Не, стига фамилията Дънкан да е забранила подобно нещо.

— Значи е преспал в мотела.

— Вече ви казах, че не е, сър.

— Провери ли бунгалото му?

— Преди да си тръгне, той върна ключа.

— В едно бунгало може да се проникне и по друг начин, задник. Провери ли го?

— Камериерката вече оправи стаята.

— Тя каза ли нещо?

— Не.

— Къде е в момента?

— Свърши тук и се прибра у дома.

— Как се казва?

— Дороти.

— Къде живее тази Дороти? — попита Манчини.

Петнайсетдоларовата закуска на Дороти се оказа истинско пиршество. Всичко с изключение на кафето беше приготвено в момента — овесената каша, беконът с яйца, препечените филии. Огромни порции, съдържащи всички хранителни вещества. Горещи, поднесени в дебели порцеланови чинии на възраст най-малко петдесет години. Стари сребърни прибори с тежки закръглени дръжки.

— Чудесно — рече Ричър. — Много ти благодаря.

— Моля. И аз ти благодаря.

— Не е добре, когато хората не ядат заради фамилията Дънкан.

— Хората правят още много неща заради фамилията Дънкан.

— Аз знам какво ще направя.

— Едно време всички казвахме същото — усмихна се Дороти. — Но те ни държаха бедни и уморени, а после просто остаряхме.

— А какво правят младите?

— Махат се при първа възможност. Онези с авантюристични наклонности се пръскат навсякъде. Страната ни е голяма. Останалите предпочитат да са близо до дома — най-често в Линкълн или Омаха.

— И с какво се занимават?

— Там има работа. Някои постъпват в щатската полиция. Тази работа винаги е популярна.

— Някой трябва да ги повика обратно.

Дороти замълча.

— Какво се случи преди двайсет и пет години? — попита Ричър.

— Не мога да говоря за това.

— С мен можеш. Никой няма да разбере. Ако някой ден се срещна с фамилията Дънкан, ще говорим за настоящето, а не за стари истории.

— При всички случаи аз сбърках.

— В какво?

Тя не отговори.

— Била си една от съседките, участвали в спора?

Тя не отговори.

— Да ти помогна ли при разчистването на масата?

Тя поклати глава.

— Когато се храниш в ресторант, не миеш чиниите, нали?

— Досега не ми се е случвало.

— Ти къде беше преди двайсет и пет години?

— Не помня — отвърна Ричър. — Някъде по света.

— В армията?

— Най-вероятно — кимна той.

— Хората казват, че вчера си пребил трима футболисти.

— Не всичките наведнъж.

— Искаш ли още кафе?

— Искам. — Изчака я да зареди кафемашината и попита: — Колко ферми сключиха договор със семейство Дънкан?

— Всички. Цялата тази част от региона. Четирийсет ферми.

— Това е много царевица.

— Плюс соя и люцерна. Тук редуваме посевите.

— Ти ли купи част от старата ферма на Дънкан?

— Четиристотин декара. Хубав малък парцел с външни граници. Беше разумна покупка.